Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

Речта умира, за да възкръсне в „Посланическо градче“ – Чайна Миевил
ревюта / 12 март, 2015

На всички ни е ясно, че човешката раса не търпи различията, не е склонна да ги приема, проумява или разбира. Чувстваме се предизвикани, когато се сблъскаме с нещо, което е отвъд зоната ни на комфорт и познатите ни възприятия. А извънземните, несъмнено са точно такова предизвикателство. Особено, когато не са хуманоиди. Разбира се, отивайки напред във времето, пространството и развитието си, сме се понаучили на това-онова за междувидовата толерантност, но все още не сме загърбили детската си арогантност, бидейки доста млади като вид. Първите срещи с вида на ариеките са били трудни – поне докато не сме проумели собственото си неумение да общуваме с тях. После, стъпка по стъпка, сме изградили начин – двама от нас, двугласно-двудушевно, представяли речово желаната информация. Нарекли сме местните Домакините, а общуващите с тях – Посланици. Установили сме се на тяхна земя, а те са ни предоставили нужните ни за оцеляване условия – от годен за дишане въздух до биологично отгледана архитектура. Какво сме им дали ние ли? Сами без да знаем – език. Реч. Говор. Нуждата да говорят. А именно езикът им е най-пленителното от цялата книга. Не толкова интригите, загадките или инопланетните странности, колкото проблясъкът гениалност, с който в изградена речта в нея. „Езикът…

Човечеството намира любовта в себе си във „Всичко живо е трева“ – Клифърд Саймък
ревюта / 10 март, 2015

Първият ми „сблъсък“ със Саймък бе в „Резерватът на таласъмите“ и оттогава съм безвъзвратно влюбена в умението му да изненадва. Това, което най-много обичам в писането му и това на неговото поколение фантасти е способността им да подреждат думите си така, че да създават за читателя усещане за уют. Никоя друга фантастика не притежава това спокойствие и невероятна идилия между страниците си. Меланхолията, която струи от думите им е уникална и неповторима. Другото, което ме кара да се влюбвам във фантастиката им всеки път, е простотата, с която решават иначе големите проблеми – умението им да вкарат частичката любов, нужна ни, за да оцелеем. Човечеството се явява на поне един изпит за оцеляване във всяка фантастична книга. Естествено, изпитват се най-слабите ни страни – честност, съпричастност, емпатия, търпение… А когато сме изправени пред опасност, която дори не можем да опишем като физическа; когато сме пресирани от сила, която не разбираме – какво е нещото, което ще намерим в себе си, за да се преборим? Агресия? Или любов? В центъра на всички разговори с човечеството винаги стои един човек – един посланик, от когото нещата зависят. От не/умението му да се вслушва в инстинктите си, чуждото мнение и да остане себе си. Във „Всичко…

Бягът на животинските хормони „Никога преди залез“ – Йохана Синисало
ревюта / 9 март, 2015

Да си призная, учудена съм от появата на тази книга на българския пазар – имам достатъчно наблюдения, за да се изумявам при излизането на родния ни пазар на книги, които се различават от шаблона. А той e традиционен – хетеросексуален, между двама души, с умерена пикантност и без излишна различност. А пък в тая книга, освен основно хомосексуалност има и зоофилия. Ама не скачайте от столовете, всичко е в границите на нормалното! Доколкото една оживяла приказка може да бъде нормална, разбира се. Въпреки нетипичността от първите ми думи, „Никога преди залез“ не е скандална книга. Заиграва с еволюционната загадка наречена ТРОЛ – същество с характеристики близки до човешките, но развило се в собствената си еволюционна ниша. Характеризира се с изправен ръст, сръчни 4 лапи, тъмно окосмение, зимна хибернация и хищничество. Също така с излъчването на куп феромони, които са му помогнали да оцелее през вековете. Ама това е тайна! „Никога преди залез“ изкарва на повърхността онази част от човешкото в нас, която винаги се опитваме да скрием – болезнена похот, собственическа алчност, безмислена и ненужна жестокост и още, и още… Йохана Синисало умело преплита северните митове за троловете с мръснишката реалност на съвременния ни свят и ежедневните малки предателства, с които е…