Магия и разочарование в „Сезонът на костите“ – Саманта Шанън
ревюта / 27 юли, 2014

Ок, признавам си, ако не бях гледала трейлъра на „Сезонът на костите“, навярно щях да я подмина спокойно. Резюмето ѝ така и не ме грабна. Започнах да я чета и полека-лека за едно тричасово пътуване почти я бях свършила. Върви леко поне до средата спокойно можеш да се надяваш да се окаже по-кървава, отколкото изглежда. Тройно убийство в първите 50 страници разпалва надеждата, че ще видиш нещо зрелищно до края. Тъкмо си мислех за магически реалити формат тип „Игрите на глада”, в който оцеляват малцина и се бях разпалила колко яко би било, но това така и не се случва. Въпреки това до последно се надявах, че „Сезонът на костите“ ще се окаже рефаимският еквивалент на гладиаторски игри. Не знам как и защо авторката е планирала хепталогия, при все че ако спре да разводнява сюжета с перкомерно количество неразбрана любов, може да събере поредицата и в трилогия. Но фактите са такива каквито са и аз ще ви говоря само за настоящата част. Идеята не е лоша – магията под всякаква форма е поставена под ударите на закона и се наказва сурово. И докато властта следи сигналите за ясновидство, съновидения, гледане от разнороден вид, упражняващите магия сформират свои съюзи под формата на…

Заглавие, събрало целия си свят „Кажи на вълците, че съм си у дома“ – Карол Рифка Брънт
ревюта / 27 юли, 2014

„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е първата книга, на която с чисто сърце ще дам пълна петица от доста време насам – текст, превод, корица, оформление! А вие запомнете името Карол Рифка Брънт. „Кажи на вълците, че съм си у дома“ е книга за тъгата – за неуловимите ѝ пипала, впиващи се в теб по всички възможни начини; за непроследимите белези, оставени от смъртта на близък; за всички онези пукнатини, появили се незнайно как и, ако имаш късмет, запълнени от някой, който те обича. „Кажи на вълците, че съм си у дома“ е книга за радостта – за стотиците малки начини живота да изпълни тялото ти; за напиращата нужда да бъдем разбрани и приети и да обичаме себе си дори това да не стане; за всички онези моменти, в които някой някъде все пак успява да те разбере. Книга за общуването и за вредите от липсата му; книга за любовта от пръв поглед и претопяването ни в другия; книга за човешката близост и нещата, които я прекършват на две. Книга за любовта като спасение. И за вълка, който се бори да изскочи от всеки от нас и да ухапе другия. Карол Рифка Брънт толкова умело е описала всеки нюанс от…

Мистерията остава – „Анихилация“ – Джеф Вандърмиър
ревюта / 25 юли, 2014

Анихилация – пълно унищожение. Това предстои на целия ни свят, ако не разберем какво се случва в Зона Х. А ако успеем да излезем оттам – светът няма да бъде същият. Зона Х е мистериозно място – не знаем защо и как се е появила. Историята ѝ е покрита в мъгла и подсигурена със стотиците животи на изследователите, осмелили се да стъпят в суровата ѝ природа. Зоната е извън обсега на обикновения човек, а читателят така и не разбира как изследователите ѝ попадат в нея, пренесени там от тези, които ги изпращат. Но Зона Х поддържа собствена и уникална във всяко отношение еко система – сладководни риби са се приспособили към соленоводни условия, блатни местности се пресичат с пустинни такива, а не на последно място – може би всеки един от организмите в нея е склонен да проявява разум. Струва ми се, че още не съм попадала на книга, която да се гордее с цитат от Стивън Кинг на гърба си и да ме разочарова. Надявам се и да не се случи. Джеф Вандърмиър не дава имена на участниците в настоящата експедиция, която трябва да изследва Зона Х. Те биват наричани само Антрополога, Психолога, Биолога и Геодезиста. Повече не е и…

Колко са добри добрите или за „Полулош” на Сали Грийн
ревюта / 22 юли, 2014

„Полулош” всъщност започва силно – натоварено и динамично, но се развива предимно предсказуемо доста очаквано. Не намирам това за напълно лошо, ако е сред първите книги, които са попаднали на читателя. Книгата ми даде причини да я смятам за по-скоро детска, отколкото за тийн-публиката. Сред тях се нарежда стилът на писане – простичък, с кратки и не особено изпипани изречения. Допълва го цялостната липса на нюанси в доброто и лошото – добрите са добри, а лошите са лоши. Нещата просто така седят. Няма по-дълбоки сблъсъци, липсват детайли, подбуди и намерения. А, доколкото ги има, те са за да докажат, че всички освен Натан и Аналис са лоши. Лесно е да бъдеш добър, когато те смятат за такъв. Пробвай да опазиш добрата си репутация, ако те смятат за лош. Натан не е от лошите. Все още. Но не е и от добрите. Поне докато не убие баща си. Любопитен куриоз, нали – ще докажеш, че си добър, само ако отнемеш човешки живот за нас. Това, което искрено ме подразни в държанието на Натан е, че той, макар да мислеше, че не може и няма да извърши убийство, не изпитваше никакви угризения след като го беше направил. Две изречения, в които той се…

Необикновена гавра с бъговете във Вселената на „Страта“ – Тери Пратчет
ревюта / 21 юли, 2014

Странно е да видя отново погледа на Пратчет за нещата извън света на Диска и в същото време ми е доста приятно да забележа с какъв размах действа след като последното не-Диск-ово, което съм чела от него бе миниатюрния гранд куест „Килимените хора“. Мащабът на „Страта“ е… хм… божествен. Правили ли сте пакости? Защо ли питам. Всеки е правил. Коя е най-голямата? Защото каквото и да е, не би могло да се сравнява със закачката, която Боговете са оставили във Вселената на „Страта”. Пратчет за пореден път доказва колко божествено велик сатирик е. „Чакай да видя правилно ли съм схванала. Боговете са цяла камара, обаче шефът им се казва Христус. Висшият жрец живее в Рим. Има и някакъв по-друг бог, дето създал света за шест дни. … Тоя бог-създател има цял куп помощник-богове с крилца, а има и едно друго по-низше същество, което се нарича Шейтана и като че си пада размирник.“ Забърква приказките от „Хиляда и една нощ” с технологичния бум на времената хиляда години напред от нас, посипва го с щипка хумор и добавя няколко дракона за разкош. Пък като ги качи и в орбита -шоуто става гарантирано. Законите на физиката – ряпа да ядат. Божествените – и…

Стотици страници смях до „Бряг на каменните сърца“ – Ади Спасова
ревюта / 18 юли, 2014

Оставям книгата с оценка 4,7/5 и признанието, че не ми се беше случвало скоро да цвиля така от смях, както с „Бряг на каменните сърца“. Ето такива неща искам да виждам от родните автори! Близо 300 страници чисто удоволствие – добре написано, увличащо, с динамични диалози и напълно познати родни абсурдизми. Книгата е събрала разказите на изпаднали и не толкова изпаднали люде – в голямата си част мъже, разказващи от първо лице мизерния си живот, още по-мизерните си похождения и също толкова розовите си перспективи за живота напред. „Бряг на каменните сърца“ всъщност е пълна със секс по един особено ненатрапчив начин. Хем е навсякъде и във всичко, хем е толкова естествена част от случващото се, че не дразни и не е преекспониран. Наивни ученически любови се преплитат с изстъпленения на зрели хора, извратени нужди намират своите адекватни утехи, а перверзии биват утолени. Многообразието на секса се е събрало в тази книга под (почти) всякакви форми и във всякакви прослойки. И е просто една частица от удоволствието да я четеш. Ади Спасова е успяла да употреби богатството на българския език, ползвайки смело и на килограм жаргонни думи, за да оцвети езика на героите си. При това се е получило много добре….

Неопятите „Младенци“ на Силард Рубин
ревюта / 11 юли, 2014

Признавам си, името на Силард Рубин ми бе непознато до момента, в който прочетох резюмето на книгата и то ме грабна. Подхванах я между другото и неусетно бях прехвърлила повече от 50 страници преди да се спра. Става ми тъжно, че книгата е издадена след смъртта на писателя и той не е имал възможността да се зарадва на това как е уцелила сърцата на читателите. Защото книгата е едно от най-спокойните неща, които съм чела – буквално течащи, а не развиващи се и въпреки това – каращи читателя да ги поглъща с хъс. „Младенци“ не просто те захвърля в тягостната атмосфера на бедното унгарско село, но го прави с лекотата и визията, която единствено разказът от първо лице умее да достави. Не мога да говоря с гръмки думи за тази книга, просто защото такива в нея не могат да бъдат намерени – тя се носи със спокойствието, с което почернените в нея семейства приемат смъртта на дъщерите си, отказвайки да осъзнаят загубата си. Едно момиче от селото изчезва. Няма явна причина, няма местен агресор, няма причина да бяга. Няма и следи. За последно е видяна на път към магазина. Мистерията за заметена под килима и толкоз. Докато не изчезва второ…

Великолепието на Япония, събрано в съдбата на три меча „Дъщерята на меча“ – Стив Байн
ревюта / 10 юли, 2014

„Дъщерята на меча“ ми напомни, че обичам Япония. Да, много съм далеч от разбирането и проумяването ѝ, но в себе си усещам, че винаги ще обичам усещането за чест на японците, непроменимите им нрави и поне наглед кроткото им приемане на действителността. Когато се говори за книга, която дори мимолетно засяга Япония, е невъзможно да не се спомене японската култура – толкова очарователна в дълбочината си, толкова магична в спокойствието си и толкова необятна в своята отдалеченост от континенталното ни възпитание. Япония те оставя безсилен – колкото и да прочетеш за нея, с колкото и любопитни за чуждото съзнание факти да се запознаеш – винаги ще останеш чужденец. И аз лично завиждам на малцината, които са успели истински да се докоснат истински до проумяванто на тази страна и опознаването ѝ. Страна, в която биха се опитали да те спрат, за да не се опозориш сам. Страна, в която победителите оказват чест на победените. Страна, в която позорът се заплаща със смърт. Страна, в която думите се пестят и въпреки това: „Кароши: смърт от преумора. Какво говореше за японската култура наличието на специална дума за това? Как може да оцелее едно общество, в което толкова много хора се преработват до смърт,…