В реалити-форматите винаги „Героите умират“ – Матю Стоувър
ревюта / 28 май, 2014

„Героите умират“ е 600-странично чудовище? Да. Което се изчита почти на един дъх? Да. Дали трябва да ми вярвате? Да. Преувеличавам ли малко? Сигурно. Забравете реалити-форматите, с които сте свикнали – ако гледате такива – разните изтерзани и изсмукани от пръстите сървайвъри, оцелей в дивото и прочее. Представете си шоу с първокласни графики, предаване в реално време, опасност, която не е планирана от сценаристите, истинска болка и още по-истинска смърт. Сложете го в свят, в който зрителят е разглезено добиче, вече виждало всичко. Добавете и желанието на един човек за себедоказване и сляпата му готовност да минава през трупове дори, но да достигне целта си. Ясно ви е какво ще получите – „Героите умират“. Ако сте чели „Трудно е да бъдеш бог“ на братя Стругацки, навярно ще почувствате дежа-ву отнякъде, макар технически да няма в какво да обвиня Стоувър. И светът му е друг, и правилата. Светът му е просто устроен – кастово; играта е една – върши си работата и я върши добре; правилото е едно – оцелей. Истинският жанр на „Героите умират“ е екшън, колкото и да се подпира на магия и върховни технологии. И е такъв от корица до корица. Главният герой Хари Майкълсън, със сценично име Каин, не намира нито страница покой, докато…

Най-елегантната психария, поднесена от „Кралят в жълто“ – Робърт Чеймбърс
ревюта / 20 май, 2014

Чисто теоретично, жанрът в който „Кралят в жълто“ се кралее не е сред нещата, с които заспивам или се събуждам. Да не кажа, че е много далеч. Обаче пък и не мога с чиста душа да наместя тази конкретна книга в семейството на хорърите. Когато ми казаха, че книгата е икона и Лъвкрафт се е учил от Чеймбърс, сериозно се зачудих дали искам да я чета. Но, давайки й шанс, установих, че съвсем не е пълна с вече очакваните купища плъхове, ужасяващи описания и неназоваеми богове, жадуващи жертвоприношения. Добре де, има малко насекоми и кръв, ама то не може съвсем без хич! „Кралят в жълто“ е от книгите, които те психират с това, което не може да бъде видяно в тях. С онова, което преднамерено е оставено от автора в сенките, за да бъде извлачено оттам от съзнанието на читателя и само да се засели в тъмните и особено податливи на влияния кътчета, осеяни с мини от изначална праисторическа уплаха. Робърт Чеймбърс е написал приятно зловеща книга – четиво, изпълнено с пълзящ по ръбовете страх, неназовано отчаяние и безформен ужас. И, въпреки това, ненатрапчиви и каращите да искаш още. Разказите могат да се четат както като обвързани от жълтия знак линии, така  и като индивидуални истории,…

„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ – Ерик-Еманюел Шмит
ревюта / 16 май, 2014

Театралната постановка по „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ е една от малкото, които съм имала желание да гледам втори път. Вярвайте ми, на мен рядко ми се приискват подобни неща, а да обмислям второ ходене още по време на първото си е чиста фантастика. Но е факт. Постановката е чудесен начин да преживеете книгата, дума по дума, а аз през цялото време чувах монолога на Мариус Донкин в главата си. А книгата вълнува не по-малко. Историята на Момо е тъжна – израснал с постоянното натякване, че не е като брат си Попол, без капчица любов от вечно работещия си и изискващ баща и с усещането, че е изоставен, макар да не живее сам. И тогава се появява господин Ибрахим с неговата философия за живота, която е простичка – бъди такъв, какъвто си и се усмихвай. Появяват се и курвите – стожерите на израстването от улица Рай. Момо, изгубил един път семейството си, намира ново в лицето на господин Ибрахим. А той – арабина на улицата –  откровен, разбран и по житейски мъдър, показва на Момо как трябва да се живее. Какво да се гледа и с какви очи да се вижда. Господин Ибрахим е страшно колоритен образ, създаден от Ерик-Еманюел…