Шантава и смела разходка сред „Пяната на дните“ – Борис Виан
Ревюта / 11 април, 2014

Честно да си призная, не знам как да ви подготвя за тази книга освен с думите ‘объркано и фантастично приключение’. Предполагам, болшинството от вас са гледали шантавия филм за Амели Пулен. Та, вземате го, забърквате го с още допълнителна фантазия и щипка чудо и получавате „Пяната на дните“ /пък май и в едноименната екранизация отново играе Одри Тоту/. Изпълнена с шантавини, музика и кулинарни вакханалии, книгата е бижу от онзи тип, с който си почиваш от реалността. Да не говорим, че има нещо хипнотично в спокойното описване на всеки детайл от страна на Виан. „Пяната на дните“ всъщност е съставена от няколко любовни истории и, поради тази причина, в голяма част от себе си се чувства като разходка в бонбонено-розов облак. Естествено, Виан не спестява и тъмните окраски и това си проличава след средата на книгата, когато тъмата започва да нахлува в живота на героите и да ги притиска в отчаянието им. Малката книжка е ръководство по теория на абсурдизма. С нея ще попаднете в свят на: упорито отказващи да бъдат вързани вратовръзки; подаващи се от кранчето на мивката змиорки, опитващи се да хапнат пастата ви за зъби; и животни, произвеждащи лекарства чрез храносмилателния си тракт. В светът на „Пяната на дните“…