„Бялата ни спалня“ – Радмила Младенова
Ревюта / 30 април, 2014

Без да преувеличавам „Бялата ни спалня“ е една от най-силно натоварените емоционално книги, които съм чела и за пръв път съм искрено поляризирана в мнението си за нея. Ако трябва да я определя с една дума, то тя би била именно и единствено натоварена. Натоварена с много спомени, натоварена с много пътуване – физическо и през времето и не на последно място – натоварена с много болка. А книгата е такава най-вече заради автобиографичният елемент в нея – израстването на авторката Радмила Младенова, загубата на брат й и онова бягане на сляпо, наречено търсене на себе си. Може би прекалено лична, малко протяжна на места, задъхваща и объркана, книгата е изпълнена с толкова истории, че е не просто разговор с един липсващ родител, но и с читателя. Кара го да си спомни лудостите от собствената си младост – дали одраните колене, дали поредното пътуване на стоп или някоя случайна бира с неслучайна компания. „Бялата ни спалня“ ще ви напрегне с откровеността си, с оголената си белота и потопа от болка, който е скрила в себе си. Ще ви залее и притисне. И точно когато си мислите, че вече прелива от драматизъм, ще ви хвърли в сладостта на лятото, опипвайки загорялата ви кожа с топлите си…

Наркотичната омая на „Голият обяд“ – Уилям Бъроуз
Ревюта / 28 април, 2014

Първата ми реакция, отгръщайки Бъроуз беше „Така се пише, мамка му!“ Безсрамен, естествен и откровен е този копелдак и това си е. „Аксолотъл“ може да му диша прахта и да се задъхва с отчаяние. „Голият обяд“ е като нарко-каталог и упътване за употреба едновременно. Сборникът е едно несъмнено дрога-приключение, гарнирано с много секс, извращения и насилие. Несъмнено Бъроуз е съумял да превърне едно шизофренично пътуване в история за похот, освободеност и отчаяние. В същото време, книгата е предупреждение към младите от чичко им Уилям, че и със свободата не бива да се прекалява, защото много хубаво не е на хубаво. Бъроуз е доказателството, че от абсурдизма до гениалността крачката е само една. Всичко е сън и животът няма стойност – с това послание ще ви остави американският писател в един болен, извратен, странен и самоунищожителен свят. А след това книжле, дори „Децата от гаровия сейф“ ще ви се стори меко написана. „Голият обяд“ е книга, която се чете между другото, но не бих препоръчала на никого без освободено съзнание, защото е… ами… изродия. И, ако долният цитат не ви откаже, е, тогава – давайте смело. „Безчинстващи араби вият и охкат, кастрират, кормят и хвърлят запалителни бомби… Танцуващи момченца правят стриптийз с вътрешностите си, жени…

Пийте внимателно, защото ще повторим! „Христоматия на пияницата“ – Херкус Кунчус
Ревюта / 24 април, 2014

Достатъчно показателно за „Христоматия на пияницата“ е, че премиерата й не започна преди всеки посетил я да има питие в ръката си. А и, да си призная, след пеенето на традиционна литовска музика, посетителите бяха дълбоко благодарни за това. Ще започна отдалеч, признавайки си, че това е първата книга на това издателство, която не просто приковава вниманието ми за повече от две страници, но и съм склонна да цитирам цели глави. Херкус Кунчус ме кара да вярвам, че всички пишат със силно питие до себе си, а приписваната на Хемингуей реплика „Пиши пиян, редактирай трезвен“ е чиста истина. И че повече се пие, отколкото се пише. „Христоматия на пияницата“ е изпъстрена с купища пиянски разговори, които не могат да се преглътнат на сухо; с купища -подкладени от алкохола – псувни, насилие и лъжи. Книгата е пълна с куп трудни за вярване истории, подбудени от алкохолната омая. Разкази за всички мизерии и глупости, които могат да свършени на пияна глава. Херкус Кунчус разказва как да излееш в гърлото си шише одеколон без излишни скрупули и как да паднеш с тирбушон в ръка за честта на родината; подиграва се смело на неумеещите да пият; смее се и пие ли, пие ли, пие… „В Дивия запад след Третата световна война на тъй…

„Как да избегнеш драконово проклятие“ – Кресида Коуел
Ревюта / 22 април, 2014

„Как да избегнеш драконово проклятие“ е поредната среща на малчуганите с Хълцук Кръвожадни Херингски III – наследника на вожда на викингите хулигани. Той вече ни е познат със своите непохватност, нулева издръжливост и висок риск за забъркване в опасности, а след „Как да говорим драконски“ и със сляпата си смелост. Какво се случва, когато най-добрият му приятел се разболее от смъртоносна боцковица? А ако лекът е само един и се намира на остров пълен с истерици, които го пазят повече от собствения си живот? Дали ще успее да убеди баща си да му помогне в опасното начинание? А драконите? Или те се интересуват само от себе си? Кресида Коуел отново забърква история, в която се обърква всичко, което може да се обърка, че и повече даже. Ужасяваща среща с истериците, един прострелян задник и оцеляване сред куп подигравки са най-малкото, което ще забавлява децата ви в „Как да избегнеш драконово проклятие“. Естествено, действието е допълнено от още нови дракони с любопитните им характеристики и шантави рисунки на случващото се по море и суша. Естествено, за къде без приятели на самоубийствена мисия? Шеметната наследница на племето на крадлите – Камикази – също е тук, по-луда и по-готова за опасности от всякога. Това, което харесах…

Да дадем на книгите крака или ‘за Денят 234’
Ревюта / 21 април, 2014

Няма да говоря излишно за това как трябва да споделим любимите си книги с околните, аз самата свободно раздавам книги от личната си библиотека на приятели, които ми ги поискат. Именно затова Денят 234 е добре дошъл и тази година. И, ако още не сте разбрали що е то bookcrossing, моментът за това вече е настъпил. Денят на книгата и авторското право е повод да пуснем на свобода любими книги, които искаме да стигнат до повече хора, и да открием книги, които са пуснати от друг добряк със сходни интереси. Доста време се чудих кои точно книги да пусна на път – дали да са такива, които бих препоръчала на всеки, дали да са по една от жанровете, които могат да се намерят в библиотеката ми, дали това, дали онова… И накрая просто се спрях на книги за пътя. Ето кои са те и по няколко думи за тях: „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ от Ема Хупър – пътуването на Ета през полята, горите и градовете на Канада за мен бе повече от четене на книга. По-скоро пътуване през времето и любовта на двама души. „Отива една жена при лекаря“ от Рей Клуун – това е книга, която все се връща до мен,…

Неочаквано реалистичен Керет с „Изведнъж на вратата се чука“
Ревюта / 15 април, 2014

Този Керет е… изненадващ. А е такъв, защото този път разказите са много по-естествени от тези в  „Асамтой“, където всичко беше шашавини и шантавини. „Изведнъж на вратата се чука“ е по-истински, по-реален и близък със света, в който живеем. По-изпълнен с нещата от живота, които виждаме, чуваме и усещаме всеки ден. В новия сборник с разкази ще прочетете за много секс, вина и изневери. За богоподобността на индивида и ефективността на чуждите нещастия. Като че ли този път Керет се вкопчва в душите на героите си и измъква от там всичко черно, което си мислят, че са скрили надълбоко – лъжите, срама или безполезността си. Редува разказ в разказа и разлиства света пред читателя. Иска се талант за написването на подобен сборник и Керет несъмнено го показва с близо четиридесетте кратки разказа. Отново заслужава любовта на почитателите си с купищата plot-twist-ове и с усмивките, които предизвиква. И просто ви се приисква да сте герой от негов разказ. Почувствах четенето на „Изведнъж на вратата се чука“ като завръщане в детството – лудешко, весело и нужно. Качих се на въртележката на Керет и се отпуснах в ръцете на този вълшебник на думите. Не мога да бъда многословна по адрес на Керет, а и не…

Забава с темпорално обърканите „Пирамиди“ – Тери Пратчет
Ревюта / 14 април, 2014

Добре де, всички знаем, че Пратчет си е Пратчет и какво да очакваме от него. Какво, обаче, се случва, когато той вземе целия си наличен абсурдизъм, обърка го с божествените представи на средния жител на Диска и добави дъх на суха жега и пирамиди на килограм? Точно така – получаваме едноименната книга. Малко преди тази книга четох Виан, който е творил близо половин век по-рано и намирам за забавно как двама автори успяват да използват един и същ тип аналогии по коренно различен начин. „Пирамиди“ описва приключението на младия престолонаследник Тепик и най-вече божествените му неволи, свързани с изчезването на личното му царството (заедно с прилежащите му време и пространство) и наличието на една очарователно побъркваща прислужничка. Богове и фараони оживяват, жреците разцъфват в лудостта си, една камила смята като обезумяла темпорално-пространствени връзки само поради липсата на по-интересно занимание и междувременно нито някой знае какво се случва, нито как да го оправи. „Не, не, не. Дължината е височина, а височината е широчината, а широчината е дълбочина, а дълбочината е време. Другото измерение, нали знаеш? Четири са си копеленцата. Времето е един от тях. На деветдесет от ония нещица спрямо останалите четири. Градуса имам предвид. Обаче… обаче то не може да…

Сладостта да си имаш „Чудовище вкъщи“ – Виктор Самуилов
Поезия / 13 април, 2014

Истината е, че поезията за деца е наслада за възрастни. Никой не може да реди откровения така, както малчуганите и тези, които пишат за тях. С думи кратки, лесни и рими чудесни, поезията за деца може само да предизвиква щастие. „Чудовище вкъщи“ е едно несвършващо детско приключение. Юнашко и смело! Куп ежедневни преживелици оживяват вълшебно през поезията на Виктор Самуилов, карайки ви да си спомняте с умиление детските години. И усмивка на всяка почти всяка следваща страница. Крушите Знаем тайната дупка в оградата и промък – у съседа по вила! Той, понеже косеше ливадата, се развика по нас – майко мила: – Ако в двора ми пак се промушите, ще докопам тояга дебела. Я сега си обирайте крушите! – О, обрахме ги, чичко. В неделя. Тъжни прозрения като „Най-тъжният дом“, „Без преструвки“ ще ви оставят замислени, но цялостно книгата е едно прекрасно пътешествие в детския свят. Прозрения за възрастни, през погледа на малчуган. Това е „Чудовище вкъщи“. Несъмнено, също така, прекрасно оформление на Яна Левиева. Още в Детски книги.

Шантава и смела разходка сред „Пяната на дните“ – Борис Виан
Ревюта / 11 април, 2014

Честно да си призная, не знам как да ви подготвя за тази книга освен с думите ‘объркано и фантастично приключение’. Предполагам, болшинството от вас са гледали шантавия филм за Амели Пулен. Та, вземате го, забърквате го с още допълнителна фантазия и щипка чудо и получавате „Пяната на дните“ /пък май и в едноименната екранизация отново играе Одри Тоту/. Изпълнена с шантавини, музика и кулинарни вакханалии, книгата е бижу от онзи тип, с който си почиваш от реалността. Да не говорим, че има нещо хипнотично в спокойното описване на всеки детайл от страна на Виан. „Пяната на дните“ всъщност е съставена от няколко любовни истории и, поради тази причина, в голяма част от себе си се чувства като разходка в бонбонено-розов облак. Естествено, Виан не спестява и тъмните окраски и това си проличава след средата на книгата, когато тъмата започва да нахлува в живота на героите и да ги притиска в отчаянието им. Малката книжка е ръководство по теория на абсурдизма. С нея ще попаднете в свят на: упорито отказващи да бъдат вързани вратовръзки; подаващи се от кранчето на мивката змиорки, опитващи се да хапнат пастата ви за зъби; и животни, произвеждащи лекарства чрез храносмилателния си тракт. В светът на „Пяната на дните“…

Поредното спасяване на Метрозоната „Теории за полета“ – Саймън Мордън
Ревюта / 9 април, 2014

Във втората част от трилогията – „Теории за полета“ ми прави ми впечатление, че на Петрович вече му става навик да спасява невинни девойки в Метрозоната и перманентно да бяга за живота си. Естествено, вече всички познавате малко шантавия саможив руски физик и сте наясно със самоубийствената му готовност да спасява щяло и нещяло. Този път обаче рискува живота си в името на любовта, колкото и да не си го признава. Откъдето и да я погледнеш, втората книга от поредицата за Метрозоната е едно бясно преследване през кръв, синини и болка, а до края на Сам Петрович му остават все по-малко от органите, с които се е родил и от приятелите, с които се е обградил. Спокойно мога да нарека шеметния руснак Технологичния Куизъц Хадерах, а прочелите „Дюн“ дори ще ми простят аналогията с усмивка на фона на развихрилия се в книгата Машинен Джихад. Намесват се ЦРУ, конспирацията е във вихъра си, а действието се развива в мръсен и подгизнал в собствените си останки XXI век. Не очаквайте от „Теории за полета“ дълбочина от какъвто и да било вид. Книгата е четиво тип „дъвка“ – бясно преследване, малко пукотевица, тук-там някой термин и нови технологии. За сметка на това, Сам Петрович и…