Вкопчени в оцеляването си в разговор с „Кучешките звезди“ – Питър Хелър
Ревюта / 5 март, 2014

Оголени до кокал. Ето така се чувстват героите на Питър Хелър. И не заради това, че след края на света оцелелите са малко или заради трудностите при набавяне на храна. А заради липсата на общуване. Заради липсата на любов, споделеност и човещина. Беше ми казано, че първите 50-ина страници ще са препъни камък, но истината е, че грам не го усетих така. Вярно, разказът тече малко накъсано, но пък бързо и увлекателно. А когато разбереш причината за накъсания говор на разказващия, всичко си идва на мястото, макар вече отдавна да е спряло да те дразни. В напрегнатата постапокалиптична обстановка на Северна Америка, след като вирус е повалил по-голямата част от населението, включително част от бозайниците, оцеляването зависи от това да имаш на кого да разчиташ. Хиг и Бангли са несъмнено странна двойка – Хиг е загубил жена си, чувствителен тип, а Бангли е способен да направи оръжие от всичко особняк. Но се разбират и си пазят гърба. Книгата е просто прекрасно изпълнена със спокойствие, което би могло да настъпи само след края на света. Друго не би могло да укроти така човешките ни пориви към непрекъснато движение и разрушение. „Плени ме. Тази идея: след хиляда години Ню Йорк би изглеждал…

Светици и мъчителки, нашето първо и последно спасение са „Майките“ – Теодора Димова
Ревюта / 3 март, 2014

Задъхваща. Това бе първата дума, която изскочи в ума ми при отгръщането и прочитането на първите страници от книгата. Експлозивна и изпълнена с много вина и любов. Историите в „Майките“ са толкова изпълващи с празнота, че книгата се усеща като кладенец, от който вадиш неспирно вода и все жаден оставаш. Тя е просто изплетена от паяжините от отчаяние на обитателите й, образи толкова пропити – отвратени или очаровани – от себе си, толкова истински, че чуваш воя им да разкъсва страниците. Книгата е изпълнена с поредици от трудни за взимане решения и много реални провали. И, честно да си призная, дори на мен ми дойде в повече толкова чернота и нито искрица щастие. Ако „Сонет 130“ е разговор за съсипани животи, то „Майките“ е същинско откровение със своите истории обхващащи няколко поколения по женска линия. Отворете на 63-та страница и почувствайте отчаянието, което лъха оттам. Отгърнете не 99-та и помиришете лешта на дълго сдържаната мъка. Задръжте се на 158-ма и проумейте какви щастливци сте с красивите си спомени. Теодора Димова с лекота доказва, че няма неважни хора в живота ни, особено в семейството, и всички, които срещаме са брънки във веригата на нашето израстване. Плаши в осъзнаването на това каква…