Светици и мъчителки, нашето първо и последно спасение са „Майките“ – Теодора Димова
ревюта / 3 март, 2014

Задъхваща. Това бе първата дума, която изскочи в ума ми при отгръщането и прочитането на първите страници от книгата. Експлозивна и изпълнена с много вина и любов. Историите в „Майките“ са толкова изпълващи с празнота, че книгата се усеща като кладенец, от който вадиш неспирно вода и все жаден оставаш. Тя е просто изплетена от паяжините от отчаяние на обитателите й, образи толкова пропити – отвратени или очаровани – от себе си, толкова истински, че чуваш воя им да разкъсва страниците. Книгата е изпълнена с поредици от трудни за взимане решения и много реални провали. И, честно да си призная, дори на мен ми дойде в повече толкова чернота и нито искрица щастие. Ако „Сонет 130“ е разговор за съсипани животи, то „Майките“ е същинско откровение със своите истории обхващащи няколко поколения по женска линия. Отворете на 63-та страница и почувствайте отчаянието, което лъха оттам. Отгърнете не 99-та и помиришете лешта на дълго сдържаната мъка. Задръжте се на 158-ма и проумейте какви щастливци сте с красивите си спомени. Теодора Димова с лекота доказва, че няма неважни хора в живота ни, особено в семейството, и всички, които срещаме са брънки във веригата на нашето израстване. Плаши в осъзнаването на това каква…