Прекрасната и нежна история на „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ – Ема Хупър
Ревюта / 27 януари, 2014

„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ е една много, много лека книга. Чисто физически е много лека и приятна за пипане, ефирна като спомените, от които е изградена. Тя е от четивата за моментите, в които имаш нужда да се отдалечиш от себе си и да се усмихваш блажено на нечия чужда история. Това е история за приятелства, любов, война и спокойствие; за умората на старостта и нуждата да намериш отново себе си. Ета – мила и спокойна старица тръгва на пътешествие до океана, Ото, съпругът й, пък се завръща в спомените си с Ета, докато майстори книжни фигури, които да й покаже щом се завърне. Ръсел, семейният приятел, заминава на своето усамотено търсене на елени, а Джеймс… Джеймс пази Ета. Междувременно цялата страна следи развитието на историята на Ета – ежедневниците публикуват докъде е стигнала, хората я пресрещат по пътя й, за да й дадат по нещо, което да пренесе за тях до океана, радват й се и оставят надеждите си да полетят по стъпките й. Препоръчвам „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на всички, които имат нужда от малко спокойствие в забързаното си ежедневие – малко бавна и малко сантиментална, това е книгата, която ще ви позволи да се завърнете в…

„Аксолотъл [прегазен на пътя]“ – Хелене Хегеман
Ревюта / 22 януари, 2014

Истината е, че не мога да си представя причината за написването на тази книга. И, макар да се е рекламирала като, цитирам, „книгата, която скандализира Европа!“, грам не разбирам какво толкова скандално има в нея. Да, изпълнена е със секс, насилие и наркотичен унес по улиците и в тайните местенца на Берлин, но в XXI век да се скандализираме от съществуването на подобни неща е просто нелепо. „Аксолотъл [прегазен на пътя]“ е своеобразен дневник на главната си героиня, 16-годишната Мифти – едно изтерзано и съсипано от (липсата на) родители човешко същество. Книгата е едно пълно с безнадеждност и отчаяние емоционално пътуване – пълен психо-хаос, плуващ в перманентна наркозависимост. „Все пак това си е съвсем егоистично нещо, „чукането“. Искаш да те желаят; искаш да доставиш радост на другия, защото това на теб ти доставя радост. Искаш да си секси и да се харесаш на другия. Искаш оргазъм. Понякога, като спя с някого, пъшканията не са съвсем истински може би. Или пък са. Дали не се преиграва? Струва ми се, че този животински инстинкт в началото (на който по правило не се хващам) служи единствено двамата да се вкопчат един в друг. Природата си го е нагласила. След това законно мога да…

Отговорът на въпроса ‘Кое ни доведе до финансовата криза?’ в „Опааа“ – Джон Ланчестър
Ревюта / 17 януари, 2014

Криза. Думата, която дори 10-годишните знаят. Криза. Причината за хиляди разбити животи. Криза. Факторът, който продължава да влияе. Какво? Къде? Как? – това са въпросите, които са ме учили да си задавам, когато се опитвам да си обясня нещо. Какво доведе кризата? Къде се случи експлозията? Как се стигна дотам? В „Опааа – Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да плати“ Джон Ланчестър отговаря на тези въпроси. С прости и адекватни примери разказва за лостовете и механизмите, нужни за завъртането на огромния паричен поток наречен световен капитал. Това не е от книгите, които можете просто да попрехвърлите, освен ако вече не сте експерт в полето на паричните взаимоотношения и банкирането и определено е вашият избор, ако имате нужда от изясняването на понятия като банка, активи, пасиви, лостов ефект, бейлаут, деривативи, фючърси, ливъридж и суап. „Опааа“ е обяснението, че лошите се крият под далеч повече имена, отколкото обикновения човек предполага: „Има ипотечни брокери и консултанти, кредитни съюзи, фондове за дялово инвестиране, консултанти по секюритизация, фондове на паричните пазари, хедж-фондове и застрахователни компании, всички се регулират по различни начини и немалко от тях функционират като отделни части на една и съща институция.“ Джон Ланчестър говори спокойно за безразсъдството на потребителя,…

„Виенски апартамент“ – Радостина Ангелова
Ревюта / 15 януари, 2014

Наскоро ме попитаха какво трябва да значи „женска книга“. Ето го и отговорът. „Виенски апартамент“ е женска(та) книга – такава, която се чете с повече разбиране, пречупена през женски мироглед; такава, която повечето мъже биха намерили за ‘лигава’, докато жените биха я нарекли нежна и откровена; такава книга, в която любимите пасажи на двата пола се различават. Радостина Ангелова е написала роман-бижу, сякаш изкован (не мога да напиша „изкован“ за женски роман!, нека бъде изплетен). Роман-бижу, изплетен от отделни истории, всяка от които текстово ювелирно произведение. Успяла е да опише пътуването към себе си чрез едно физическо такова – отдалечила е героинята си от проблемите й, давайки й възможност да ги погледне през призмата на разстоянието. Най-вече, „Виенски апартамент“ е книга, изтъкана от малки пророчества, промъкващи се между страниците. Пасажите с наклонен шрифт откриват вълшебства пред читателя, давайки му обещания от утрешния ден и именно те напомнят, че в нечия история се крият още хиляди други, а красотата е в детайлите. „А жената, която също бе видяла, осъзна, че грехът на Ева не е бил в изяждането на ябълката. Грехът й е бил, че сама се е поддала на властта на мъжа, обръщайки се по гръб. Мъжът до този момент я любел…

„7 маслинови цвята“ – София Папазова
Ревюта / 14 януари, 2014

„7 маслинови цвята“ започва с едно красиво описание, навяващо меланхолия и спокойствие – панзанела, чаша вино и топло одеяло. Сякаш това е рецептата за щастие, която дава авторката – да се насладите на книгата в топла лятна вечер, изпълнена с жуженето на светулките и бавните глътки да ви опиват заедно с разказа. И ако Дан Браун може да ви накара да посетите Флоренция, то София Папазова може да ви накара да се влюбите в нея в няколко страници, докато ви разказва историята на Кави и Самуела. А разказът тече разбъркано и от много гледни точки – ретроспективно или разположено в настоящето. Може първоначално да ви се стори объркващо, но начинът на изграждане на историята ми напомни на наместване на парчета кристал от счупена изящна гарафа. „7 маслинови цвята“ е книга за липсите и разминаванията, за неизказаното и непочувстваното и не на последно място за преминаването от безсилие и гнет към усещането за свобода и комфорт. Тук трябва да кажа, че книгата е женска, доколкото може да се класифицира така литература. Но е факт, че не познавам много мъже, които биха имали търпението и умението да й се насладят бавно; да я прочетат и да бъдат докоснати. Може би, защото е от книгите, в…

„В черно като полунощ“ – Тери Пратчет
Ревюта / 13 януари, 2014

С риск да бъда затрупана с камъни, признавам че писането на Тери Пратчет ме забавлява, но не прекалено. Обикновено просто ме изумява с хрумванията си, блестящи до гениалност. Обаче! „В черно като полунощ“ ме изненада много приятно и се посмях от сърце. Толкова е забавна, че смело я препоръчвам дори на нефеновете и най-вече на тези, които се чудят дали да подхващат Пратчет. Е, захващайте се – заслужава си! „В черно като полунощ“ или „I Shall Wear Midnight“, както е оригиналното заглавие е от поредицата за Тифани Сболки – младата магьосница от Краище, нагърбила се сякаш с мъките на целия свят. Тифани знаеше, че вещерлъкът не е лесна работа, но не е предполагала, че службата й не свършва и не свършва, че хората очакват от нея да е вечно готова да реши проблемите им и най-вече, че нейното лично късче щастие може и да й се изплъзне. След сблъсъка със Зимоковеца, Тифани вече е познато име във вещерския свят, но една злополучна (чужда) магия я прави цел на архиврага на вещиците и играта на котка и мишка започва. Естествено, там са и Нак Мак Фигъл – малките сини защитници, които не биха позволили нещо лошо да се случи на тяхната мъненка…

„Дъхът на боговете“ – Бернар Вербер
Ревюта / 11 януари, 2014

Първият път, когато чух името на Вербер и улови любопитството ми, бе покрай ей тоя пост. Дълго го отлагах, но ето, че му дойде времето. „Дъхът на боговете“ е продължението на „Ние, боговете“, в която випуск от 144 кандидат-богове е натоварен да осъществи еволюцията на свой народ върху планета сходна на родната им Земя. Естествено, това не е леко упражнение – някои се провалят и биват елиминирани, а най-добрите биват възнаградени. Останали са 84-има, които да се борят за позицията на нов бог, а сред тях и един убиец, който отстранява конкуренцията. „Дъхът на боговете“ ми напомни, макар и малко, на „Трудно е да бъдеш бог“ на братя Стругацки – с трудностите да бъдеш силния, който трябва да вземе правилните решения, с нежеланието да поемеш отговорност, въпреки че сам си я пожелал и може би дори малко с любовната история. Вербер набързо припомня на четящия позабравената древногръцка митология и едновременно с това преподава уроци по градоустройство, военна стратегия и похвати за управление. Воденето на различните народи преминава през разглеждането на различни видове държавни уредби – нужно е експериментиране с броя владетели, видовете пророци, пълководци и герои. Междувременно, случващото се на Еден (еквивалент на Олимп) показва на читателя, че боговете също…

„Избраните творби на Т. В. Спивет“ – Рийф Ларсън
Ревюта / 8 януари, 2014

Колко време ми отне наслаждаването на „Избраните творби на Т. В. Спивет“ само аз си знам и искрено се забавлявах с Врабеца през цялото време. Радвах се на графиките и рисунките в полето. Проследявах мисълта му и логическите връзки, които изграждаше, за да обясни обграждащия го свят. Пътувах и се страхувах с него. Истината е, че вече някъде в главата си нареждам поредицата от книги, които някой ден ще дам на детето си и отсега виждам Текумсе някъде в началото на редицата. И макар да ми е трудно да определя „Избраните творби на Т. В. Спивет“ като детска книга, то несъмнено я нареждам сред тези, които всяко непораснало дете трябва да прочете. „Бях едва на дванайсет, но благодарение на бавното, неизбежно припламване на хиляди изгреви и залези, на изследването и разучаването на стотици карти, вече бях усвоил безценното правило, че всичко все някога се разпада и да се ядосваш, си е чиста загуба на време.“ „Избраните творби на Т. В. Спивет“ просто те провокира да твориш – бързо се научаваш да следиш илюстрациите успоредно с текста без да губиш нишката и в същото време да разбираш малко странния свят на Врабеца. Тази книга се пие бавно и на глътки – възхищавах се…

„Похотливецът от град Тъга“ – Кристофър Мур
Ревюта / 7 януари, 2014

Книгата започва с описанието на една провинциална есенна тъга и това е зверски заблуждаващо. Защото може меланхолията да е обхванала американската провинция, но Стив скоро ще разбуни духовете, докарвайки до главите на местните страх, разврат, божествен дух, експлозия и дъжд от куршуми. Стив е морско чудовище. И – също като дете, което в снежна утрин се измъква изпод топлите завивки, подмамено от уханието на препържен бекон, размаха грамадната си опашка, оттласна се от дъното на океана и бавно заплува към течението, обещаващо вкусотии. Течение, което минаваше край брега на Пайн Клоув. Лошото е, че излизането на чудовището от морските дълбини съвпада с абстинентният към антидепресанти период на голяма част от Пайн Клоув, а както знаем, емоционално уязвимите са лесна плячка дори и Стив да не беше идеалният хищник. Крайморски град, пълен с депресирани хора и чудовище, което се храни с тях – каква невероятно забавна атмосфера! „Похотливецът от град Тъга“ съчетава тъгата на септември с разбирането на човешката душа и ги въплъщава в себе си със завиден писателски талант и фантазия. Задименият бар бе изпълнен с блус и с хора, които се наливаха с алкохол, за да прогонят тъгата. Ако бяха кучета, до един щяха да бъдат навин, да се тъпчат с трева…

„Любов на Boogie street“ – Златко Ангелов
Ревюта / 6 януари, 2014

Истината е, че в последните два часа си събирам мислите, опитвайки се да реша дали мнението ми за книгата е по-скоро положително или съм разочарована. Защото Златко Ангелов е успял доста нежно да опише в трите разказа нуждата да бъдеш обичан и да обичаш, написвайки едно почти сексуално освободено произведение. В трите разказа говори за любов с една приятна меланхолия, нашепваща за преплетени тъга и похот. Но в същото време книгата е просто недовършена. Доколко книгата представлява свързани помежду си разкази, доколко е цялостен роман, ще оставя на читателя да прецени сам за себе си. Няма да ви разказвам какво става в книгата, но е факт, че Дейвид Рот  от „Ранчото на мисионерите“ е единственият герой, на когото повярвах напълно и това силно ме подразни. Той беше този, в чието сляпо успокоение, че жената, която не може да има, е лесбийка не се усъмних. Той беше начетеният коцкар, изпълнен с нуждата да вярва, че не е имал шанс, за да спаси мъжествеността си. И толкова. „Но когато дъщеря ми, единствената ми останала жена, която обичах едновременно страстно и бащински, реши да промени толкова драматично хода на съществуването си, започнах да осъзнавам, макар и бавно, с голяма мъка, своята отговорност. Нейният живот…