Могъщо, ярко, прежулващо „Слънце недосегаемо“ – Николай Теллалов
Ревюта / 27 ноември, 2013

Обичам я тая книга, обичам я! И искам всеки да я прочете. Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване. Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно. Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била. Много думи са изписани за „Слънце“-то – предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото… Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й. Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия. Историята започва от там, където свърши „Пълноземие“ – когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп – планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете. А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват. И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове,…

Страшна и събуждаща „Балканска сюита“ – Петър Делчев
Ревюта / 26 ноември, 2013

Отдавна бях зажадняла за нещо българско, хубаво и добре написано. Затова сборното издание на „Трънски разкази“ и „Балканска сюита“  дойде като манна небесна в една сутрин, когато кръвта ми имаше нужда от раздвижване. Вярвам, че не всеки може да усети силата на разказите, но тези които успеят, ще се молят за спасение. Потъваш, бе, потъваш! Давиш се в Ад-а на тези хора! Напълно преднамерено използвам хора, а не герои, защото Петър Делчев така добре е уловил трептенията на сърцата им, така е описал действията и подбудите им, че се питаш колко ли време е прекарал умислен как точно да го напише, за да вплете живота им в твоя. Тя таеше чувството си на вина, че никога не е казала, каквото трябваше да се каже, че никога не е направила каквото трябваше да се направи, че не е могла да даде това, което смътно долавяше, че би трябвало да дава на детето си. Напразни бяха страховете й, защото Добри бе мечтал майка му да го погали, да го прегърне, та поне малко да не се чувства нежеланият плод на младежкото й прелюбодеяние, а момчето на мама. Така живееха двамата – с голяма любов един към друг, която бе безполезна и ялова, защото…

„Животът според Любка“ – Лори Греъм
Ревюта / 23 ноември, 2013

Подредили се „като за снимка“, хванали се „под ручка“, всичките са с дълги поли, престилки и забрадки. Няма сутиен, няма нищо, дори няма много зъби – а са се захилили като пача на витрина – абе, кой се хили от корицата на албума си? Обаче, идиотско нещо, против волята си и ти им се усмихваш в отговор. Просто нечувано. Когато Мила  каза, че със Зори кълнат, че книгата ще ми хареса, нямаше как да не им повярвам и се гмурнах в „Животът…“, изпълнена с очаквания. Очаквания, която книгата напълно оправда. От „Животът според Любка“ струи толкова хумор, че буквално съм се смяла през 2-3 страници и знам, че тази книга попада в графата за препрочитане. „Животът според Любка“ разказва историята на турнето на Планинските баби – колектив от възрастни жени, пеещи на един глас – а едновременно с това и тази на мениджъра им Бъз Уекслър – акула от шоу бизнеса с огнена коса и още по-ярък нрав. Тя е разказ за това какво се случва, когато един неуморен циник срещне позитивизма и наивната простота на Балканите. Разказва за този неминуем сблъсък на идеи и очаквания от и за живота, който променя всеки от участниците. И така, запознайте се с Планинските баби…

Зевзеците по майтапа ще ги познаеш във „Веселото гробище“ – Лора Лазар
Ревюта / 21 ноември, 2013

Още в първите страници на „Веселото гробище“ прозира една носталгия към онзи селски бит, в който старците, подобно на огромни варани, се препичаха пред портите, нищеха политиката, отбиваха се я в кръчмата, я при хубавата сестра в медицинския пункт, в който зората разпуква, а слънцето се търкулва, залязвайки. „Веселото гробище“ разказва за село Кралево, живеещо с тегобата и тайната на случилото се преди  години нещастие. А когато започват да се случват прекалено много неприятни неща, за да бъдат само куп случайности, може би е време тайната да бъде разкрита и на виновниците да се потърси сметка. „Веселото гробище“ отново ни среща с Мишената, макар тук да е само второстепенен герой във водовъртежа от местни образи, изпълващи книгата с колорит – Вампора, Вълкобореца, Щурата, Златоустата, Приказната, Мазачо… Прякорите не са шега работа, а щом имаш прякор, значи си местен. Лесно е да дадеш на героите си прякори, трудното е така да ги впишеш, че сами да им прилягат. Да им стоят така на място, че да тежат колкото имената им. И, ако героите на Лора Лазар по прякора ще ги познаеш, то атмосферата, която е създала говори сама за себе си – напомня за онова селско спокойствие, което трудно може да бъде намерено…

„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ – Джон Бемелманс Марсиано
Ревюта / 20 ноември, 2013

Представям ви Александър Баденфиийлд! Макар че в главата си предпочитам префърцунения вариант на името му – Алигзандър. Някак по на място ми седи за това нагло и надменно хлапе, наследило цялата подлост и злоба на семейството си заедно с богатството. Трудно е да си добър, когато си богат, а бе доста вероятно Александър да е най-богатият човек на земята, след като наследи парите не само на баща си, но и на всички от рода, живели някога. И така, колко лош беше Александър? Александър винаги е искал да бъде побойник. Когато обаче през първия ден в детската градина осъзна, че е най-дребният в класа и не може да набие всички, той плати на няколко второкласници да свършат това вместо него. Ето такъв човек е Александър. А наред със знанието, че ще живее кратко, тъй като никой от рода му не доживява преклонна възраст, злобата и безсилието от това, че трябва да живее само един живот допълнително го изнервят. И така един ден, докато гали домашния си котарак, Александър бива озарен от идеята, че трябва да се сдобие с осемте допълнителни живота, които има котака Шаденфрод. Това, разбира се, съвсем не е лека задача – Александър започва търсенето на лекаря, който ще…

Градът на радостта, градът на тъгата „Джойленд“ – Стивън Кинг
Ревюта / 18 ноември, 2013

Не знам защо, но за „Джойленд“ не мога да напиша кой знае какво. Книгата просто остави една меланхолична наслада в душата ми и не ми идват думи, с които да ви разкажа за нея. Кинг започна да разказва и потънах неусетно в книгата – без нуждата да си водя бележки и без желание да спирам да чета, за да пия дори вода. Който си го може – си го може, а Стивън Кинг отдавна е коронован за крал на свръхествественото. Макар точно в тази книга то да не е много, пак е водещо за фабулата. Младият Девин Джоунс започва работа в увеселителния парк „Джойленд“ – близо до университета, далеч от любимата и за безсрамно малко пари. Но пък паркът крие своите тайни, а в тях – и купища очарование. Книгата се чете лесно и страшно бързо като за близо 350-те си страници. Има една невъзможна любов, няколко красиви любови, един медиум, няколко мъртъвци и доброто писане на Кинг на килограм. Все още не мога да реша в какъв жанр да поставя „Джойленд“, но може да се приеме, че е нещо средно-неопределено между кримка и романтична история с фантастичен елемент. Учудващото е, че Кинг малко претупва кримката, романтичната история развива набързо,…

Смелостта да си „Оцелелият“, когато Господ те вика да умреш – Чък Поланик
Ревюта / 15 ноември, 2013

Поланик или Паланюк – без значение от изговора или писането на фамилията му – Чък е проклет гений, а „Оцелелият“ – шедьовър! Чък Поланик, чиито герои се борят да намерят мястото си в обществото; Чък Поланик, който се оставя да бъде демонизиран заради темите по които пише; Чък Поланик, заради когото се дивех и псувах с кеф, четейки „Оцелелият“. Чък, който хваща една изтерзана американска душа и я разпъва на кръст, признание след признание. Тендър Брансън е израснал на място, където името му не е рядко и – в никакъв случай – признак на индивидуалност. В неговата църковна комуна това име получават всички непървородни синове на фамилията Брансън. Първородният е Адам, а всички сестри Биди-та. Разрешен е само един стил на обличане – безлично кафяво, безлично кафяво и пак безлично кафяво, а сексът е сведен до ужасяваща, но продължаваща рода нужда. В един момент обаче, Тендър Брансън се оказва последният от сектата, в която е отраснал. Оцелелият. Защото е единственият, който е пропуснал да се самоубие, тръгвайки доброволно към оня свят, следвайки „Божия повик“. Тендър Брансън иска да ни разкаже живота си. От началото до края. До неминуемия свой край. Защото Тендър Брансън знае тайната: Още първият път, когато срещнеш някой много специален, можеш да…

Горко ти, ако се замесиш със „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ – Юнас Юнасон
Ревюта / 7 ноември, 2013

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ с две думи е изключително забавна и задължителна за четене. Мога да наредя „Стогодишният старец…“ наред с шведски съкровища като „Покани ме да вляза“ и трилогията „Милениум“ и да допълня, че е един от най-забавните представители на съвременната литература, които съм чела. Не бях виждала такова количество невъобразимо забавни случки от четенето на „Приключенията на храбрия войник Швейк“, а услужливата съвест на Алан е направо бисер в калта. Стоте му години са изпълнени с приключения, куриози и време, в което могат да се научат много неща. Включително как се прави водка от козе мляко и атомна бомба, а ще се съгласите – това са все полезни умения. Ето как Алан Карлсон се озова в Испания. Пътуваха три месеца през Европа и по пътя срещнаха повече негри, отколкото някога бе мечтал. Ала още след като видя първия, изгуби интерес. Оказа се, че единствената разлика освен цвета на кожата беше в странните езици, които всички негри говореха, но това беше характерно и за белите, които живееха на юг от Южна Швеция. Професор Лундборг (евгеник и расист) трябва да е бил стреснат от някой негър като дете, мислеше си Алан. Подтикван от естественото си любопитство и вродената…

„Mall“ – Ерик Богосян
Ревюта / 6 ноември, 2013

Едно признавам на Ерик Богосян и това е, че не се свени да пише прямо, без да прескача незензурните думи. Не си играе, а с няколко изречения обобщава състоянието на работното място, което хората считат за свято и на което подчиняват нуждите си. Съобщава простата истина, че флуоресцентната светлина унищожава волята на хората и не само – унищожава душите им. Представя си героите си като фигурки, наредени на игралното поле от някой по-силен и умел играч. Старали са се да прилича на алея, за да може молът да изглежда като място, обичавано от хора. Навремето някой е направил макет на този мол, за да впечатли предприемачите и банкерите. На макета я е имало и тази вегетираща растителност, покрай която вървя сега. Имало е и малка човешка фигурка. Аз съм тази фигурка. „Mall“ е от книгите, които, колкото и изтъркано да звучи, показват контрастите в американското общество. Въоръжено общество, в което един от членовете му може да грабне оръжието си и да започне да убива непредизвикано. Общество, което на съобщението, че са убили някого отвръща с безразличието на думите „Много лошо“ и продължава с тривиалните си задължения. Общество, в което всеки е воден само от задоволяването на собствените си нужди, по…

Разкази изпълзели от утробата на живота – „Сонет 130“ – Ганка Филиповска
Ревюта / 4 ноември, 2013

Не бъркайте Филипова Филиповска, защото „Сонет 130“ ще се помни далеч след като „Където ангелите падат“ отдавна е станало забравено издание. Разказите на Ганка Филиповска залепват за съзнанието и не пускат! Още ме преследва споменът за майката на Поньо – боса, разкървавена, прекършена – как обикаля и търси чедото си. А такъв спомен – вярвайте ми – горчи дълго. Знаете ли, Алис Мънро наскоро каза, че за да остане един автор в историята не е нужно някога да напише роман – разказите стигат. А Ганка Филиповска го доказва по най-добрия начин. Не знам откъде е намерила сили за такива чудовищни разкази, но „Сонет 130“ се вкопчва в съзнанието ти и дърпа да извади оттам всичката мъка, от която си се молел да се спасиш, пречупва те и те пита: „Имаш ли душа?“ И когато чета подобни разкази, вярвам, че Алис Мънро е много права и добре осъзнавам, че това ревю ще стане разпокъсано. Но знам, че щом прочетете „Сонет 130“ ще ми простите. Има два вида автори- такива, които ти вадят душата с памук и такива, които я изтръгват от теб, разкъсвайки и сърцето ти по пътя. Ганка Филиповска е от вторите. А да разгърнеш толкова емоция в тези 30 кратки разказа – това…