Да развиеш омраза към себеподобните – „Карта и територия“ на самотното съзнание – Мишел Уелбек
ревюта / 27 октомври, 2013

Четенето на „Карта и територия“ съвпадна с един антисоциален период, изразяващ се в стоене вкъщи и липса на желание за социално общуване. Такъв е и идеалният период за четене на тази книга. Когато ми я препоръчаха като книга за мизантропи, не се почудих и веднага я взех. Аз, като всеки работил в сферата на обслужването, в хората най-много мразя самите хора. Уелбек представя живота на няколко души, използващи работата си, за да се откъснат от света на хората – художникът Жед, архитектът Жан-Пиер, полицейският инспектор Жаслен и… своя – на писателя Мишел Уелбек. Героите му са все единаци, бягащи при възможността за близост с друго човешко същество. Действието в „Карта и територия“ тече бавно, пропито от френската меланхолия на 20-ти век. Това те кара да четеш книгата полека – както се опитва вкусно ястие и се отпива пивко вино. Книгата е едно потапяне в кулинарията, изкуството, архитектурата и фотографията на миналия век. Книга за конспирациите, манипулациите и (липсата на) критики в художествения свят, в който корпорациите имат по-тежка дума от тази на артистите. За света, в който притежанието води само до отчужденост. „Карта и територия“ е разговор за загубите и определенията, които сами даваме за себе си – за обществото ни, в…

Практични и оптимистични съвети „Как да излекуваме фанатик“ – Амоз Оз
ревюта / 17 октомври, 2013

„Как да излекуваме фанатик“ накратко разказва за историята и за единственото добро решение на Израело-Палестинския конфликт. Не лесно, и не безболезнено, но адекватно и, силно се надявам, навреме. Амос Оз прави много признания от свое име и от името на еврейския народ, показва грешки в мисленето и действията си; използва себе си като пример за фанатик, за да ни покаже грешките и проблемите произтичащи от това. Да, признавам си, че като дете и аз бях малък фанатик с промит мозък. Изпълнен с праведен гняв, краен, глух и сляп за всеки глас, който се отличаваше от общия ционистки хор. Бях дете, което хвърля камъни заради идеите си, дете на еврейската интифада. А няколкото думи за обвързаността с генетичното ни минало са точно на място в този объркан ни свят, дърпащ ни в различни посоки. Всеки от нас е полуостров, наполовина свързан със сушата, наполовина обърнат към океана. Едната ни половина е свързана здраво със семейството, приятелите, културата, местната традиция, нацията, пола, езика и много други неща, а другата половина иска свободата да се обърне към океана. Преди десетина години (как лети времето!) попитах баща си за какво точно се борят тези хора, опитвайки се да проумея напрежението в онзи район, давайки…

Чудният книжен живот на „Фирмин“ – Сам Савидж
ревюта / 16 октомври, 2013

Какво влагате в понятието „книжен плъх“? Фирмин е буквално книжен плъх – той буквално поглъща книгите, ползва ги като дъвка за езика и като храна за мозъка. А на мен ми се иска да притежавах способността му само с едно нагризване за разбирам колко добра е дадена книга. Дълго пренебрегвах „Фирмин“ за сметка на други четива, но ето че дойде реда и на малкият симпатичен и начетен плъх. Сам Савидж е написал книгата под формата на автобиография, в която Фирмин сам разказва историята на живота си – за любовите и мъките си, за любимите книги, че дори и издатели, за своите несполуки и спасения. Фирмин е необикновен – той може да чете и да обича. Фирмин е умен плъх и това го прави самотен. А липсата на възможност да контактува с останалия свят го гнети, защото той има какво да му каже. Красноречив до степен на бъбривост, аз бях обречен на мълчание… На света има два вида животни – такива, които са надарени с език, и такива, които не са. Животните надарени с език, от своя страна се разделят на две групи – говорещи и слушащи. Към последните се отнасят най-вече кучетата. Кучетата обаче, бидейки извънредно глупави, понасят афазията си с някаква…

Епопея на чувствата, омраза към „Свобода“-та – Джонатан Франзен
ревюта / 15 октомври, 2013

Дори да не е история като всяка друга, „Свобода“ просто се нареди за четене след „Между дните“ – друга завладяваща история на едно разбито от обстоятелствата американско семейство. Така, макар и добре написана, просто не можа да ме изненада толкова, че да се влюбя в нея. „Свобода“ обаче е дълбоко психологическа книга. Написана е с толкова добро разбиране за човешката емоционалност, че не мога да не призная Франзен за цар в това. Изградил е многопластови образи, които не всеки би могъл, а най-хубавото е, че те еволюират и се променят с годините напрежение, любовни разочарования и грешки, които се натрупват. Мен лично Франзен не ме накара да крещя с пълно гърло „Свобода! Свобода! Свобода!“, но ми даде усещане за спокойствие, че дори и нищо да не е наред, винаги има на кого да се опреш, ако си готов да признаеш провалите си. Дори в една Америка препълнена с индивидуалисти. Превърнал се в средностатистическа единица в американския експеримент по самоуправление, който бил изкривен от самото начало, тъй като избягалите от пренаселения Стар свят към новия континент не притежавали предразполагащи към общуване гени, а по-скоро били от хората, които не се погаждат добре с околните. Имаме американско семейство от средната класа –…

Срещнете се с предшественика на Шиндлер в „Човекът, който ядеше смъртта“ – Борислав Пекич
ревюта / 14 октомври, 2013

Тънкото книжле ще ви срещне със съществуващия-несъществуващ Жан-Луи Попие – човекът, завеждащ списъка с осъдените на смърт по време на Френската революция. С други думи френският спасител на невинните около 150 години преди Шиндлер. Този, който изтърпява на гърба си тежестта на решението чий живот да пощади – на крадеца или на обущаря; на предачката или на псевдопророка? Разказът остави Жан-Луи Попие на 24 март, през жерминал, да вписва в съдебния протокол смъртта на осъдените Еберисти като ужасно уплашен човек, съзнаващ опасността, на която се излага, остави го измършавял, изпит, посинял от безсънните нощи, отдадени на размисъл за вчерашния обяд и страх от съмненията за утрешния; остави го небръснат, запуснат, напълно занемарил външния си вид и съсредоточен върху неговото _дело_; остави го най-сетне треперещ. обезверен, на прага на нервен срив. Борислав Пекич е написал разказ с един различен поглед към Френската революция – колкото небивало освободително движение, толкова и тежък терор над всеки достатъчно невнимателен да спомене дори дума за негово величество le roi. А на Попие – обрулен и обезверен – се пада задачата да спаси няколко невинни живота, да изстрада вината и спасението им и дори сам да попадне под гилотината „за награда“ за стореното. „Човекът, който ядеше смъртта“…

„Младостта на магьосника“ – Евгений Лукин
ревюта / 8 октомври, 2013

Магии, уроки, любовни билета, проклятия и псувни – на това се крепи Русия, в която младият маг Глеб Портягин се е цанил чирак на известния магьосник Ефрем Нехорошев. Това е Русия, която умело съчетава вярата в неприкосновения християнски Бог с тази в суеверия и баене на каквото се сетите. Наред с най-простите наричания, Евгений Лукин е накаламбурил във вселената на книгата си техномагии, използване на природни стихии в домакинството, че и любовно биле в име родину. Направо ум да ви зайде! Глеб Портягин е нахакан хитряга, занимаващ се с шантавини на дребно. Докато не попада в затвора, преосмисля усета си към магията и тръгва да търси добър учител. Толкова добър, че дори и тайните служби са го нарочили. При това алкохолик. Ама какво ли съм тръгнала да ви разказвам, ще си прочетете сами! Разправят, че в езиците на северните народи имало двайсетина, ако не и повече думи за сняг. И при нас е така. Според речника на Дал: обущарят се нафирква, шивачът се отрязва, музикантът се насмуква, немецът се накърква, лакеят се налоква, господарят се насвятква, войникът – употребява. Ефрем Нехорошев, бидейки склонен към всички изброени действия, трудно издържаше на пости. Право да ви кажа, в „Младостта на магьосника“ Евгений Лукин е събрал…

Надигащите се мъртъвци и кълбото на желанията в „Пикник край пътя“ – Аркадий и Борис Стругацки
ревюта / 1 октомври, 2013

Едва ли който и да било фен на фантастиката има нужда от напомняне кои точно са братята Стругацки и кои техни произведения ще се помнят вечно. А ако случайно някой не е запознат с „Пикник край пътя“ ще се радвам това ревю да помогне за срещата им. За пръв път прочетох „Пикник край пътя“ преди близо десетина години, а самият роман – около 30 преди това. Представете си сега как роман писан преди повече от 40 години все още има силата да разтърсва ума с прозренията си и безпогрешно да чертае облика на обществото ни. Представете си силата на роман, по който дори Тарковски прави филм. Малко за сюжета: Редрик Шухарт е сталкер. А сталкерът – това е контрабандист от Зоната на извънземно посещение – едно от петте места, на които могат да бъдат намерени зарязани от посетителите артефакти. Зоната е опасно място, където дебнат десетки познати и непознати опасности, но пък и лежат богатства – сред „месомелачката“ и „пачата на вещицата“ се въргалят „инакви“, „празнотии“ и „черни капки“. Сталкерът рискува здравето и живота си за „зеленички“, а Зоната не пуска никого жив, без да си плати. Пусна ме Зоната. Пусна ме подлата. Мръсница. Жив съм. Новаците не могат да…