„Изумителният Морис и неговите образовани гризачи“ – Тери Пратчет
ревюта / 30 септември, 2013

Ах, този Пратчет! Неповторимо свеж във всяка част от Света на Диска. Този път ни среща с един котарак със съвест, с неговите приятели разумни плъхове и с наследницата на женския Диск-ов аналог на братя Грим – Злобина. Морис е умна котка. Не знае как точно е поумнял, но не яде гризачи, които могат да говорят. За плъховете важи същото – съвсем отскоро са разумни, но вече си задават отговори за Големия плъх и правят опити в развиването на писменост. Лошата новина е, че те всички бягат преследвани (или не съвсем) от закона. Прехранват се с… измама. Схемата е проста – отиват в конкретен град, който бива нападнат от плъховете, след това се появяват момче-свирач и неговия котарак и срещу заплащане отърват града от напастта. Винаги е работила… досега. Всички знаеха за напастта от плъхове. Имаше прочути приказки за ловците на плъхове, които си изкарват хляба, като обикалят от град на град и ги отървават от плъховете. Разбира се, плъховете не бяха единствената напаст – понякога имаше напаст от акордеонисти, от тухли, овързани с канап, от риба – но плъховете бяха всеизвестни. Пратчет е умел сатирик – тук имаме политика, измама, информация и дезинформация, психология на тълпите, фолклор и много…

Малкото литературно бижу „Горният етаж“ – Момчил Николов
ревюта / 27 септември, 2013

Когато Преслав Ганев от Литературата Днес ми препоръча книгата не бях сигурна какво да очаквам, но по блесналия му поглед съдех, че ще е нещо приятно цинично. Не само че се оказах права, ами и Момчил Николов ми доказа, че има талант, боравейки умело с метафори и осъзнавайки способностите и авторската си тленност в свят, в който писането и четенето отдавна не са на мода. С умилително писателско умение описва безсилието,  пред което е изправен съвременния писател в ерата на крещящата графоманщина и ниския читателски интерес: Дразня се от факта, че понякога ми е необходим цял ден, за да напиша няколко изречения, които по-късно ще бъдат прочетени за половин минута. И то, при положение, че някой се навие да го направи. Момчил Николов забърква на „Горният етаж“ една какофония от случайности, преднамерени грешки, лудост и пресметливост и доказва, че Българската Via Dolorosa минава през всяка една болница. Равносметката? Проста е – влязох в болницата здрав като бик, с един шибан фациалис, да го еба. Излязох след три месеца с един шибан фациалис, да го еба, и още нещо. Още нещо – изкуствена тазобедрена става. Дотук с печалбите. Загубите бяха повече – мотопеда, часовника, претстотин кинта, жлъчката и оригиналната ми тазобедрена става, която…

Концентратът от звездно величие „Фани Мае“ – Франк Хърбърт
ревюта / 27 септември, 2013

Тези, които ме познават по-отблизо знаят, че съм отявлен фен на Хърбъртовия „Дюн“, и да, не само на първите две книги, а на цялата поредица. В случая, обаче, ще ви поговоря за очарованието „Whipping-Star“, преведена преди близо 40 години като „Фани Мае“. Това е първата книга от серията за Йори Маккай – безстрашният агент на Бюрото по Саботаж (БюСаб). Когато Маккай бива извикан по спешност на планетата на БюСаб, изобщо не му хрумва, че съвсем скоро от него ще зависи съдбата на разумните същества във Вселената. Оказва се, че последният представител на кейлбаните (расата правеща възможно удобното пътуване през пространството) е приел рискована сделка с една себична, луда и прекалено богата и опасна жена. А със смъртта на кейлбана нарекъл себе си Фани Мае ще настъпи и смъртта на всички индивиди възползвали се от S-системата за пътуване през пространството. Защото той концентрира в себе си цялата проклета вселена. Той… той създаде специализираните планети — планетите на медените месеци, гинекологичните планети, педиатричните планети, планетите за зимни спортове, гериатричните планети, планетите за плувни спортове, планетите — библиотеки, и какви ли още не. Дори БюСаб има своя собствена планета. Никой вече не може да си върши работата без помощта на S-ефекта. От последните…

Религиозно-вампирската „Захапи за врата“ – Тери Пратчет
ревюта / 26 септември, 2013

„Захапи за врата“ беше… по-забавна от всичко, което съм чела на Пратчет. Което не е чак толкова много и е предимно от Света на диска, но все пак е база за сравнение. И „Захапи за врата“ се справи подобаващо. Истината е, че преди да започна книгата попитах най-близкия си Пратчет фен да ми избере нещо, което наистина ще ме забавлява, знаейки че не ми е чак толкова на сърце. И „Захапи за врата“ се оказа точното попадение. Защото къде иначе ще се случи Баба Вихронрав да остане непоканена на най-важното събитие в Ланкър? Къде иначе крал Верънс ще забърка кашата на кашите и ще се наложи съпругата му Маграт и двуседмичното им дете да спасяват положението? Къде Баба ще прояви главознанието си по най-елегантен и ефективен начин? И дали Баба може да бъде прекършена? Фабулата се върти около глупостта на бившия шут (по настоящем крал) Верънс да покани семейство вампири на кръщенето на новородената си дъщеря. А те сякаш само това са чакали и пристигат с идеята да останат и да поставят под контрола си цял Ланкър. Ланкър обаче си има своите вещици, а за разкош – и един появил се за кръщенето омниански пастор. И, те ти Пратчеровски религиозно-вампирски бъркоч…

"Деветата порта" – Артуро Перес-Реверте
ревюта / 25 септември, 2013

„Деветата порта“ сама по себе си е приключенска книга, напомняща на „Тримата мускетари“, чиято история проследява. Тя предлага приключение от класа, забърквайки в мистерията си ръкописи и фалшификати на ценни книги, обърквайки ги хубаво в плетеница от факти и събития отпреди векове и от настоящето. Има си всичко от рецептата за идеална книга – красиви жени, опасни мъже и търсене на съкровище във вида на книга. Както и вездесъщата конспирация в конспирацията. И въпреки, че историята се върти около главата „Анжуйско вино“ от „Тримата мускетари“, „Деветата порта“ в същност е книга за книгите – за писането, издаването, гравирането и обичането им. Книга за любовта и носталгията на книгомана към добре направената книга. „Деветата порта“ е пълна с препратки към стари издания и е една малка енциклопедия на ценните книги на повече от два века. Пълна е с история и религия и е истинско удоволствие да се чете. Особено след като сме се начели на дъвки за мозъка като Дан-Брауновите произведения. Главният герой на книгата  Корсо има да решава уравнение с прекалено много неизвестни и то в света на старите книги – там, където думите опасен, ценен и кървав са синоними. А когато в уравнението добавим и хора с болни фантазии,…

Абсурдната „Как да говорим за книги, които не сме чели“ – Пиер Байяр
ревюта / 24 септември, 2013

Рядко книга ме е отблъсквала дотолкова, че да я (до)чета с отвращение. А я дочетох, защото се бях заинатила да разбера казва ли изобщо нещо тази книга или е писана заради самото писане. И установих второто. Самият автор се позовава на хипотетични ситуации, ситуации от книги (т.е. родени от нечие въображение) и кошмари… като цяло – примери далеч от реалния живот. А подобни изречения ме карат да мисля, че автора не е чел дори една книга изцяло, истински и съсредоточено през живота си: По-голяма част от времето ние ги преглеждаме (книгите). Това понятие може да се разбира поне по два начина. В първия случай преглеждането е линейно. Читателят започва текста от началото, после започва да прескача редовете или страниците и се насочва, достигайки го или не, до края. При втория случай прегледът е кръгов, читателят не усвоява подреденото четене, а се разхожда из творбата. А когато стигнах до този пасаж мандибуларният ми ъгъл претърпя рязко увеличаване: Идеята за четенето като загуба – без значение дали тя се осъществява вследствие прегледа на книга, нещо чуто (казано) или прогресивно забравено, а не за четенето като печалба, е главна движеща психологическа сила за този, който иска да стигне до ефикасна стратегия за измъкване…

Приказен, забавен и мъничко кървав „Звезден прах“ – Нийл Геймън
ревюта / 20 септември, 2013

Първо бързам да си призная прегрешението, а именно – гледала съм филма преди да прочета книгата. И… харесах и двете. Не бързайте да хвърляте камъни, все пак ги харесах заради различни неща, които няма как да конкретизирам без да разкрия разликите в сюжетите. По мое мнение от „Звезден прах“ не лъха на типичния Геймън. Тук го няма дългото развлачване на действието, макар все пак героите ни да обикалят дълго, за да стигнат до хепи енд-а. Макар да не липсват приключения, го няма онова забавяне на сюжета, което ме дразни в писането на Геймън. Фабулата, предполагам, всички я знаят – младият Тристан вижда падаща звезда, докато ухажва красивата Виктория и й обещава да й я поднесе като предсватбен дар. Така започва търсенето на звездата. Междувременно останалите наследници Бурелом са заети да се избиват един друг в търсене на скъпоценния камък, който ще направи намерилия го осемдесет и втория владетел на кралството. Трябва да се отбележи, че за пръв път Нийл Геймън не ми дотегна – вероятно заради краткостта на историята и (защото знаейки края) не бързах да разбера докъде най-сетне ще ме докара и аджеба дали няма пак да претупа историята. Изненадах се приятно от „Звезден прах“ – оказа се иронична,…

Малко плащещата и много разтърсваща „Стая“ – Ема Донахю
ревюта / 19 септември, 2013

„Стая“ не е детска книга. Нека корицата не ви заблуждава. Тя е книга за възрастни, които имат нужда да си припомнят, че всъщност имат много. Минимум, защото имат контрол над живота и свободата си. Джак е на прясно навършени пет години. Той живее в Стая. В Стая има Телевизор, Вана, Маса и още малко на брой единични предмети. Джак не знае, че в Телевизор вижда свят извън Стая. Джак не е излизал от нея. „Стая“ първоначално звучи малко наивно заради Джак, който си има само Мам и своите въпроси. Книгата е малко обсебваща и клаустрофобична – една стая, трима герои и еднообразието на деня. Докато един ден токът не спира и Мам се вижда принудена да обясни на своя син, че има и друг свят навън. Защото само от това зависи съществуването им. Трудно се говори за „Стая“ без да се издаде част от сюжета й, именно защото засяга наболял в целия свят проблем – отвличането и насилственото задържане (най-вече) на жени. Ние сме като хора в книга, която той на никого няма да даде да прочете. Книгата се заиграва с любопитството на читателя, а аз лично имах нуждата да знам, че ще има хепиенд, за да мога да я чета…

Сблъсък на догми, наука и уклончиви човешки ценности – "Моралният пейзаж" – Сам Харис
ревюта / 17 септември, 2013

Напоследък все с признания започвам ревютата си, а това, което следва ще е тежко: За първи път книга наистина ме спъва.  Самата аз не мога да повярвам, че четох 250-странична книга около месец с прекъсвания, препрочитания и почивки за по-леко четиво. Отдавам го на това, че „Моралният пейзаж“ не е лесно смилаема книга и съвсем не е от книгите, които се четат на един дъх. Напротив, способна е да ви накара да я зарежете и да си кажете „стигат ми толкова разсъждения над морала и науката, стига философия, стига!“. Това, обаче, би било грешка. Ако само един човек в света хванеше едно ужасено, пищящо и извиващо се отчаяно малко момиченце, отрежеше гениталиите му с мръсен нож и зашиеше грубо раната, оставяйки само малка дупка за урината и менструалното течение, единственият въпрос щеше да бъде колко сериозно трябва да бъде наказан той и дали смъртното наказание е достатъчно в този случай. Но когато милиони хора правят това, то изведнъж се превръща в „култура“ и по някакъв вълшебен начин става по-малко ужасно и дори бива защитавано от неколцина западни „моралисти“, та дори и от феминистки. Доналд Саймънс, цитиран от Стивън Пинкър в „The Blank Slate“ Позволявам си да ви хвърля направо в…

„Тринайсетте цвята на дъгата“ – Антология съвременна българска фантастика
ревюта / 13 септември, 2013

Обичам фантастиката и искрено се радвам, когато попадна на хубава българска такава. А антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“, събрала имена като Величка Настрадинова, Атанас Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (Йоан Владимир), Ивайло Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова… какво да кажа… просто ти отнася главата. Започва плавно със „Заклинание“, „Сиянието на реката“ и „Последният разказ“, които мога да нарека подгряващи – не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното. Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По. После следва сблъсък с „В началото беше метрото“, „Животинчето“, „Как спасих света, или най-хубавата професия“, „И попита войникът: Кой ме повика?“ – тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване. А след това, ех, завиждам за първата среща с „Извън картината“, „Атентатът“ и „Сънувах…