Денят на скръбта, денят на "Непорочните самоубийства" – Джефри Юдженидис
Ревюта / 4 юни, 2013

Още с първата си книга Джефри Юдженидис показва, че може да пише. А последвалата я „Мидълсекс“ доказва статута му на добър автор с Пулицър зад себе си. Юдженидис не се захваща с лесни теми – в „Непорочните самоубийства“ разкрива истинския свят на едно от онези „идеални“ американски предградия, в което никой никога не умира. Поне до онзи ден, в който Сесилия Лисбън не прави опит за самоубийство, а по-късно бива последвана от останалите си четири сестри.Сестрите Лисбън – Сесилия, Лъкс, Бони, Мери и Терийз са дотолкова обременени от несдържаната строгост на своето семейство, че дори една нощ на (почти) стерилно и безперспективно ухажване е способна да ги направи щастливи. Госпожа Лисбън беше привърженик на идеята, че романтиката е по-добре да се държи под око. Но докато амишкото момче се връща посред нощ, за да хвърли камък по прозореца на момичето (звук, който останалите се правят, че не чуват), доктрината на госпожа Лисбън нямаше място за никакво нощно помилване. Нейните канута никога не водеха до лагерни огньове. Книгата е един постоянен въпрос без отговор за трагедията, която счупва привидното спокойствие на тази извадка от американското общество. Тя е вик към лицемерието на престижния квартал, в който съседите задружно си косят ливадите,…

Когато изгубиш смисъла си, си изгубен като "Шлеп в пустинята" – Людмил Тодоров
Ревюта / 3 юни, 2013

С учудване установих, че за тази книга не съм си правила никакви бележки. Само местата на цитати, които са ме накарали да се усмихвам и да кимам ентусиазирано с думите „да, да, да“ на уста. Дори това следва да докаже колко грабваща е. Книгата просто ме пое като читател и ме носи през цялото време като на пухкав облак. И то не, защото е весела, розова или романтична, даже напротив. Книгата е разказ за неспокойствието в едно семейство, за последствията от това, че хората не разговарят едни с други, за собствената криза на личността и за пътя към преодоляването й. И макар да звучи тривиално и да не е толкова пространствено развита като „Между дните“, „Шлеп в пустинята“ не й отстъпва дори на йота. Напротив. „Шлеп в пустинята“ просто носи едно завършено спокойствие дори и в драматичните моменти. Каквато е корицата, такава е и книгата – спокойна, ненатрапчива и малко объркваща. Людмил Тодоров усмихва умело с неподправен хумор, докато дълбае в главата на своя герой и вади оттам заключения и обобщения за битието, с което се борим като с подвижни пясъци. Родителите не ни разбират. За разлика от тях ние разбираме своите деца, които живеят не така, както трябва. В…