Безпощадна критика на обществото, в което живеем "Цивилизация на зрелището" – Марио Варгас Льоса
Ревюта / 15 май, 2013

Позволявам си да започна с признанието, че за пръв път изпитвам неистово желание да подчертавам в книга. Извадените тук цитати са една малка част от всичко, което се запечати в ума ми още с първия прочит. Не се залъгвайте, че това е лека книга. Тя се чете бавно и с осмисляне. Ако някой ви каже друго – лъже. „Цивилизация на зрелището“ в 200 страници се нахвърля върху обществото ни, което е станало плоско от оглупяване. Льоса обвинява всички ни за това, че сме допуснали светът ни да се опошли до толкова, че да стане неузнаваем. В рамките на тази книга той предлага смислени и разумни обяснения за това как сме стигнали до тук – какви роли са изиграли религията, политиката и обществените личности. Как от нещо с първостепенна важност информацията се е превърнала в пуканки за ума и колкото по-лесно смилаема е, то е толкова по-продаваема. Как се въртим в омагьосан кръг – липсата на гражданско поведение води до упадък на политическата класа, тя от своя страна до умора в активните членове на обществото и така до безкрай. Унищожително е как в няколко изречения Льоса успява да събере болката на всички, копнеещи за докосването до качествена (съвременна) литература: Затова не…

Открийте тайната на "Съкровището от зеленото езеро" – Луис Сакър
Ревюта / 14 май, 2013

„Съкровището от зеленото езеро“ е малка сладка книжка, която се изгълтва наведнъж – неусетно и неконтролируемо. Тя е идеалната книга, която да връчите на дете, правещо първите си стъпки в четенето – 260 страници, едър шрифт и завладяваща история. Или пък на когото и да било, който е уморен от дълги и тежки книги. След приключването на тежката „Битие“ имах нужда от нещо леко и забавно и, когато се оказах наказана за два часа навън, тази книжка се оказа идеалното четиво, в които да ги прекарам. Всички хлапета са малки авантюристи, а историята на главния герой Станли Илнатс ще ги грабне от първите страници. Станли е по всички критерии котсуз – все се намира на неподходящото място в неподходящото време. И е честен до безкрай. Две неща, които му гарантират бедите. И ето, че те не закъсняват. След сбор от обстоятелства той бива изпратен в „Лагер за малолетни правонарушители „Зеленото езеро“, където трябва да изкопава по една дупка всеки ден до изтичането на наказанието му. А осемнадесет месеца са ужасно много дупки. Животът в лагера върви монотонно – ставане, копаене, почивка, сън, ставане, копаене… докато един ден Станли не намира нещо интересно в дупката, която копае и пред него се…

Невидимият блясък на "Невидимите кризи" – Георги Господинов
Ревюта / 13 май, 2013

Единственият проблем на „Невидимите кризи“ в същност е, че имаха нещастието да попаднат за четене след разказната красота, наречена „По-тихо от мрак“. И това не им даде добър старт. А тръгнеш ли с лошо, почти сигурно е, и че ще приключиш зле. През първите близо 70 страници се борих със себе си, за да продължавам да чета. След това тръгна почти по-гладко. Така разказ по разказ, есе по есе, в прехвърляния на няколко автобуса и в обмисляне дали само аз не разбирам книгата, взех че я дочетох. Най-сетне. Книгата съвсем не е лоша. Някои от есетата ме докоснаха така, както голяма част от останалите не можаха. Просто не я намирам за толкова добра, за колкото я намират всички. Чисто писателски Георги Господинов е превъзходен. Той Пише. Някои изречения, че и цели пасажи наистина те карат да спреш и да се замислиш. Страшно ценно е, че книга е способна да го направи. Сама по себе си „Невидимите кризи“ попадна в несъществуваща до този момент за мен читателска категория – нехаресани препрочетени книги. Препрочетох я с цел обективизиране на оценката си. И я затвърдих. С тази книга се разминахме. И толкова. Но в крайна сметка писането е и това – съхраняване на провали….

Човешката душа, място по-тъмно от космос и "По-тихо от мрак" – Христо Кърджилов
Ревюта / 11 май, 2013

Ако сте виждали пейзажни платна на Христо Кърджилов спокойно можете да предположите какво да очаквате от сборника му разкази. Картините му имат очарователна в тъмнината си прелест, попиваща в зрителя. Изрисувани са с опитна ръка и оставят страшното ненарисувано, необяснено, но достатъчно добре загатнато, за да се усещат демоните, криещи се зад ръба на рамката. Именно това може да се намери и в разказите му. Христо Кърджилов не съди героите си, не обяснява колко са добри, лоши, покварени или развратени. Той просто ви вкарва в света им с опитния замах на майстор, който оставя кармата да си свърши работата. Героите на Кърджилов са хора като мен и вас – истински. С милите си усмивки за добро утро и със задните си мисли как да се уредят по-добре. С неизменните си опити да се почувстват важни и нужни, макар и на чужд гръб. С желанието си да бъдат единствени и незаменими. Някои може би ще кажат, че е прекалено жесток към някои от героите си, но това не е вярно. Той просто им дава това, което биха получили и в живота извън разказа Не Кърджилов е жесток, а животът. А любовта е изменчива и несигурна. Историите са толкова възможни, че е…

Повдигнете ума си с "12-те правила на мозъка" – Джон Медина
Ревюта / 8 май, 2013

Направих първите си стъпки с библиотека „Красив ум“ на издателство „Изток-Запад“ и вече искам да прочета цялата поредица. Джон Медина ни разхожда из мозъка, показвайки ни не само невероятното му устройство, но и  влиянието на отделни фактори, които влияят на ефективната му работа. Неща като физическа активност, здрав сън и стрес, за които винаги сме подозирали, че ни се отразяват в същност се оказва, че снижават продуктивността ни с повече от 30%. Свалят гарда и на имунната ни система, правейки ни податливи на болести от хрема, та до рак. Тривиално нещо като половин часов следобеден сън, който сме свикнали да обозначаваме само с децата може да вдигне работоспособността на човек с 34%. Следобедната дрямка се оказва всеобща човешка нужда, а не детска прищявка. Всички имаме нужда от тази почивка около 3 следобед. Прочитайки „12-те правила“ ще разберете, че Втората световна война е имала и позитивите си, макар и за научния свят; защо приравняването на различните умове към един стандарт е откровена глупост; защо от добрите специалисти не стават добри учители; защо спомени отпреди години могат да изплуват във съзнанието ви, подбудени от виц, миризма или игра на думи. Помненето, възприемането и ученето се оказват не толкова индивидуални за всеки индивид,…

Мащабното човешко "Битие" – Дейвид Брин
Ревюта / 7 май, 2013

Да напиша мнението си за тази мащабна книга ще са ми нужни далеч повече от няколко изречения. Само записките ми в сбит вариант са една страница, без да броя препратките към отделни страници. „Битие“ е колкото фантастика от чист вид, толкова и пространствено изследване на човешката психология. На човека тук, на Земята, и възможните му реакции към хипотетичните ни събратя сред звездите. На човека, вътре в него самия и спотаената му болка от възможността да е сам във вселената. На човека, който не знае какво го очаква извън планетата му, но наивно, по детски, се опитва да бъде чут от по-старите от него. И може би да бъде унищожен от тях. Говорим за човечество едвам оцеляло след почти унищожителна война разделила света на касти в зависимост на паричното им състояние, генетичните им заложби или творческите им способности. Свят, в който можеш да потънеш във виртуалната реалност само с помръдване на зеницата си. Свят на контраст – изкуствен интелект и разруха. Свят, в който всеки е сам сред многото и въпреки това следен от хиляди виртуални очи. И тогава се появява космически камък, носещ послание, което може да ни обедини. Присъединете се. Две прости думи, носещи толкова тежко значение. Но? Дали…

Слабо проблясване на "Париж завинаги" – Рей Бредбъри
Ревюта / 2 май, 2013

Дочетох сборника с разкази на Бредбъри по-скоро по инерция, отколкото от интерес. Нямам навика да започна книга и да не я довърша. След очароващите „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, лято“ някак очаквах, че и сред разказите му ще намеря какво да ме грабне. За съжаление това се случи само с три разказа, а именно „Литературна схватка“, „Масинело Пиетро“ и „Пиета през лятото“. Бредбъри повежда читателя по алеята на живота, минавайки през детството на момче виждащо за пръв път цирка, през училищния тормоз над малкия Менвил, през некреватния разговор на двама млади, та чак до прегърбената самодостатъчност на Джон и Елма и посмъртният вик на един призрак. Сборникът е не толкова фантастичен, отколкото излъчващ странност. В него Бредбъри се захваща най-вече с прикривания егоизъм стаен във всекиго. С това, как пренебрегваме другите устремени в собствените си безопасност и сигурност, без да се замисляме за нещастието на околните. Хваща човешкото самодоволство и желанието да бъдем единствени за другите и ги впряга в разказите си. Рей Бредбри умее да натиска онази прекрасно вълшебна струна в главите на хората и да им създава усещане за уют в разказите си. Има усета да създава ситуации, които стоят като естествена част от реалния живот, но въпреки,…