Да преплуваш неизвестното, дори когато "В морето има крокодили" – Фабио Джеда
Ревюта / 31 май, 2013

Ето, че след „Мидълсекс“ дойде време да посегна към поредната книга от поредица „Отвъд“. „В морето има крокодили“ е книга, която не може да бъде оспорена. За нея не може да се каже „ама това не се е случило, автора си измисля“. Защото историята на Енаятолах Акбари е истинска. И се случва вероятно на още много други смели малки хора, побегнали от ужаса на родината си. Неслучайно не казвам ‘деца’, а ‘малки хора’ – Енаятолах доказва, че не е нужно да си голям, за да оцелееш, когато имаш волята и желанието. Когато знаеш от какво бягаш, макар да не знаеш какво те очаква. Когато трябва да преплуваш морето на неизвестното и дори не знаеш дали в него има крокодили. Енаятолах сам разказва историята на едно опасно и тежко пътуване, изпълнено с трудности, глад и смърт. За 4 години, работейки на много места, спейки по паркове и изоставени къщи, прехранвайки се както може, той преминава нелегално няколко граници, бягайки от родния Афганистан. Пакистан, Иран, Турция и Гърция са само междинни спирки по пътя му към Италия, където най-сетне открива място, което да нарече свой дом. Това е историята на едно бягство. И на едно спасение. Книгата се поглъща страшно бързо – историята…

Няма по-голямо удоволствие от това да попаднеш в "Градът на сънуващите книги" – Валтер Мьорс
Ревюта / 29 май, 2013

Достатъчно доказателство за това, че книга ме е направила свой почитател до край е фактът, че мога да я опиша само с епитети като могъща и помитаща. Че докато я чета забравям за ароматния си чай и се опивам само от нея. Както и фактът, че залепи трайна усмивка на лицето ми. Та кой книгофил не би искал да попадне на място, където се организират литературни екскурзии, където всяка вечер има литературни четения, където книги се обсъждат на всяка крачка, а не само на онази странна маса в заведението, където сме се събрали книгофрениците и се палим от това кои автори са се изложили с последната си книга. Местех се от витрина на витрина, зяпах присъстващите, които се събираха около пращящите камини с чаени и винени чаши в ръце, усмихнати, разговарящи, радостни. Наистина ли трябваше да ги изоставя и да отида на тромпонния концерт? Когато Христо Блажев Книголандски ми писа, че е намерил следващата ми любима книга вероятно дори не подозираше колко е прав не само от литературна гледна точка, но и от полиграфска. Та аз прекарах първите няколко минути насаме с тази книга само разгръщайки я в блажено наслаждение на илюстрациите. Едва ли има книголюбец, който не би я…

Трагично-забавната "Апокалипсисът идва в 6 вечерта" – Георги Господинов
Ревюта / 27 май, 2013

Далеч съм от мисълта да препоръчвам пиеси на някого. Пиеси четат по правило хората, които се и изхранват с тях и в редки изключения разни пришълци и профани като мен. „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“ се състои от две части – „D.J“ и едноименната „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“. И именно втората заслужава вниманието и на редовия читател, който не държи да разбира как е изградена една пиеса и няма нужда от поредния драматичен монолог. Уникално е как Георги Господинов успява да вплете хумор в напрегнатата и дори тягостна атмосфера на монолозите, как успява да намери светъл лъч в целия хаос от тревожност, който изплита само с няколко изречения. Въпреки това, не се лъжете, че пиесите са забавни – това е далеч от истината. Те са ярки в тъмата си и точно толкова весели, за да ви припомнят горчилката двойно. Оставам с впечатлението, че пиесите са далеч по-лично изживяване от есетата в „Невидимите кризи“ или дори кратките разкази в „И други истории“. Недоверие, невзрачност, убийство, кървав труд и параноя се борят за надмощие с доза свеж хумор и красиви залези. С една дума – живот! Ако ви се намери изданието с радиопиесите – още по-добре. Интересно е да се чуят…

Падението на човешките "Бозайници" – Пиер Меро
Ревюта / 24 май, 2013

„Бозайници“ е страшно забавна книга, написана по увлекателен и увличащ начин. Тя ще ви срещне с Барбес, който през цялото време бива наричан чичото. Той е черната овца в семейството, неудачника, който всички намират причина да презират. Той е също така учител, ерудит и алкохолик. Първата част на книгата „Ерозивен гастрит“ е истинска антология на живота на алкохолика. И в   по-малко от 70 страници събира в себе си цял живот, изкаран на алкохол, жили и упорство. За сравнение – Калин-Терзиевата „Алкохол“ не успява да го свърши в 350 страници. Меро ме покори с лекия си и забавен стил на писане, с преплитането на миналото и настоящето на героя, на причините или липсите им, които го карат да тича към самоунищожението си. И несъмнено открих най-тъжната сцена, пресъздадена в три изречения: „Настигнали сте я, обляна в сълзи, на улица Маркс-Дормоа. Тя дълго е треперила в обятията ви. С бледите си и гневни рамена.“ Ето това е майсторството. В три изречения да съумееш да събереш мъката на една жена и безсилието на един мъж. Във втората част „Неплатежоспособност“ Пиер Меро с много чувство за хумор описва вълшебството на това да вършиш нищо, получавайки заплата срещу тези „усилия“. Говори с патос за…

Чудната "Как да говорим драконски" – Кресида Коуел
Ревюта / 23 май, 2013

Едва ли има дете, което не е гледало „Как да си дресираш дракон“ по едноименната книга на Кресида Коуел и не е мечтало да бъде безстрашен викинг, който си има собствен дракон. Ето, че продължението на „Как да си дресираш дракон“ и „Как да станеш пират“ вече е на българския пазар и предлага на децата историята на поредното приключение на Хълцук Кръвожадни Херингски III. Хълцук, бидейки слабичък и хрисим, е доста далеч от идеала на баща си(вожда на племето) за негов наследник, и когато, след едно просто упражнение по пиратство, не само губи лодката си, но и дракона си Стоик Кръвожадни е доста разочарован от сина си. Да не говорим, че  успеха му в училище по грубиянските дисциплини е меко казано слаб. Историята се заплита с отвличането на Хълцук и Камиказе(дъщерята на главатарката едно от другите викингски племена) и с опита на римляните да противопоставят племената едно срещу друго. Така Хълцук, приятелят му Рибоног и малкият дракон беззъбчо започват шеметното си приключение. Красивото оформление на книгата започва още от корицата, а страниците са изпълнени с илюстрации, изобразяващи героите и ситуациите, в които попадат. На моменти страниците са напръскани с петна от кръв, а в други са съшити с конци като…

Историята на Гаустин-Сократ-Платон "И други истории" – Георги Господинов
Ревюта / 22 май, 2013

Ето, че при третия ми сблъсък с литературата на Георги Господинов, с ръка на сърце мога да кажа, че една книга и хареса и дочетох без побутване, прекъсване и отлагане. „И други истории“ е приятен малък сборник, побрал 21 разказа на 100 страници. След „Невидимите кризи“ този сборник ми се стори в пъти по-личен и написан с повече отношение. Прилича на сборник на разкази, разказани в една от онези сюрреалистични вечери, в които група приятели са се събрали на по едно-две и историите просто преливат една в друга. Историите до една са естествени до болка – злепоставящи спомени, лични страхове и влакови истории. Разказваческият талант на Георги Господинов си личи, било то в „Една втора история“, било в „Кристин, която маха от влака“. Умее да пише, а на моменти и да изненадва с много приятен хумор. С „Божури и незабравки“ се бях срещала и преди, я в „Капитал“, я нейде другаде, но отново ми бе страшно приятно да го прочета. Няма кой знае какво да се каже за разказите – струват си отделения един час за четене, а защо не и препрочитане.

Помитащо е колко много губим "Между дните"- Андрю Портър
Ревюта / 21 май, 2013

Първото ми впечатление още от корицата бе, че книгата ще е американска. До болка американска. Такава се и оказа, но съвсем не с лошо. Защото цялата книга има структурата на бомба, която не знаеш кога ще се взриви – напрежението се натрупва и при подходящия катализатор просто избухва, оставяйки след себе си разрухата на последствията. Като цяло ми е много трудно да чета нещо различно от историческа литература, написано в сегашно историческо време, но Андрю Портър размества пластовете минало и настояще с такава лекота, че се улавях как съм се вглъбила в историята, въпреки разказната й форма. Как не следя времето, в което е написана, а просто чета настървено, потъвайки все по-дълбоко в очарованието на книгата. Дори корицата запазва тази приятна и ненатрапчива разместеност, тази начупеност на историята, която й придава такава дълбочина. „Между дните“ е книга за загуби и победи – от живота и над себе си. Тя е книга за разбиването на илюзиите в стените от реалност, с които сме се заобиколили. За това как всяко взето решение ни коства частица от самите нас. И може би малко за това, че в живота победители няма. Елсън, Кадънс, Ричард и Клоуи са семейство от средната класа американци. Имат хубава…

"Жестокото присъствие на времето" – Дженифър Игън
Ревюта / 19 май, 2013

Роман за една разпаднала се с времето приятелска компания и още няколко души, свързани с някои от тях, едновременно с това навързани с други от обкръжението им и за случилото им се през годините. Те т’ва е. И въпреки, че мога да сумирам романа до едно изречение той все пак е в пъти повече – „Жестокото присъствие на времето“ е роман за отдалечаването, обезличаването, за лъжите и покварата, за онзи единствен и последен шанс, предоставен ни от съдбата, провидението или просто от приятел. Роман именно за жестоката спирала на времето, за неговата безпрекословност и неумолимост. За това как животът ни се изплъзва между пръстите, докато ние сме улисани в спомени, мечти или планове за бъдещето, което няма да имаме. Докато се опитваме да поправим счупеното в себе си с помощта на психоаналитик, алкохол или наркотици. Как се изнизва през нас, оставяйки само изпразнената опаковка да ни напомня, че сме живели. И че сме се превърнали в останки от миналото си. На първо впечатление ще си кажете, книгата е пълна с луди хора, но на второ може би ще приемете, че те са не по-различни от нас. Просто са оголени и можем да видим слабостите им така, както не сме готови…

Недоносчето "Където се раждат ангелите/Eye of the sky"- Людмила Филипова
Ревюта / 17 май, 2013

Склонна съм да нарека новелата (романът/разказът) прилична, поради факта че е добре написана, макар историята да издиша. Можеше да е в пъти по-добра, ако фантастичните моменти бяха написани с повече мисъл и поне малко по-научно обосновани, а не просто загатнати. Книжката е именно това, което се опитва да предложи – времево-пространствен калабалък, опитващ се да мине за опит за фантастика, примесена с философия. Опитвам се да разбера дали новелата иска да е детска книжка или роман-импресия, както се твърди. Защото за момента би грабнало само детското внимание или това на човек, който едва ли е чел повече от десетина книги. Опитвам се да проумея дали е писана така, че да изглежда като през любопитния и вечно търсещ информация поглед на дете и затова е написана неясно и отгоре-отгоре. Опитвам се да разбера защо е нужно след като историята увлича четящия, пълната липса на обосновка да съсипе цялата фантастичност на разказа. „Капитанът натисна някакво копче“ стана любимото ми изречение. Абсурдно е „да се изправят и да тръгнат към хоризонта“, да „хукне след нея“ при положение, че са прекарали целия си живот(и 850 години (д)еволюция на рода си) при нулева гравитация, а попадат на място с гравитация. Че дори и, ако приемем че…

Светът си върви "Докато простосмъртните спят" – Кърт Вонегът
Ревюта / 16 май, 2013

Името на Кърт Вонегът (произнасяния колкото щете) е ужасно познато на четящата публика и не знам дали е останало нещо, което да не е казано за него и творчеството му. Вонегът е класика и това е неоспоримо. И все пак в този сборник разкази не мога да кажа, че ме докосна или пък грабна, въпреки че всеки от 16-те разказа има своето странно очарование. Неуморимият Вонегът ни среща с робот, гангстер, счетоводители шегаджии, сърдити старчета, че даже и с недоучил поп. Героите на Вонегът са несъвършени човешки същества, затънали в илюзиите си за реалността, в която живеят. Или по-скоро битуват и оцеляват. Всички те са обикновени хора със своите недостатъци, копнежи, болки и стремежи. Ситуациите, в които ги поставя са откровено смешни на моменти и умиляващи в други. За сборника просто няма какво друго да се каже, всеки разказ е една пълнокръвна история – и това е доказателството за класата на Вонегът. Препоръчвам четенето на разказите по-скоро един по един с почивки между другото пред изгълтването на книгата наведнъж. Поотделно всеки има своето очарование, сдъвкани на веднъж биха могли да ви се сторят разочароващи. Или пък ще чуете как Вонегът ви се присмива през годините. И да, не обръщайте внимание…