Средният пол като съдба и проклятие в "Мидълсекс" на Джефри Юдженидис
Ревюта / 12 април, 2013

Досегашният ми сблъсък с поредицата „Отвъд“ на издателска къща „Жанет 45“ продължава да носи изцяло положителен знак. След „Богът на дребните неща“, ето че сега „Мидълсекс“ оплита съзнанието ми с история, която не всеки писател би се осмелил да напише. А не всеки и би могъл. Признавам, че пристъпвам към писането на това ревю със смесени чувства заради всеобхватността на книгата и несигурността ми да опиша смесицата от чувства, които тя предизвиква. Доказателство за увлекателността на четивото е фактът, че въпреки надделяващото над пряката реч повествование, разказът тече толкова леко, че средната ми скорост на четене спадна съвсем слабо. Резултатът – приключих книгата в рамките на по-малко от два дни, поглъщайки 688-те страници прекрасен български превод с устрем и наслада. „Мидълсекс“ е урок по семейна история, наследственост и щипка генетика. Тя е историята, както на главния герой Кал(роден като Калиопа), така и на всички негови предци, чиито гени се борят за надмощие в тялото му. Първото нещо, което гените на Кал трябва да направят обаче е да оцелеят сред руините на едновремешна красива Смирна, избягвайки геноцида и да потеглят на път към имигрантска Америка дълбоко заровени в неговите баба и дядо. През целия си живот като момиче Калиопа Стефанидис бяга…

Кръв капе от думите на Мирослав Пенков в сборника "На изток от Запада"
Ревюта / 11 април, 2013

Честно да си призная, трудно зачетох сборника, подхващах го на два три пъти, но стила на писане ме отблъскваше. Хайтовският стил не е сред любимите ми и трябваше книгата да поотлежи преди да й дойде времето. Но захванах ли я, трудно се отделих от нея. В сборника си Мирослав Пенков се хваща за ключови факти, израснали до национални трагедии от родната ни история – отделянето на западните покрайнини, кръвния данък, преименуването на българските мохамедани, сриването на комунизма и последвалия го преход… Захваща ги и не ги пуска, докато не закапе българщина от сърцето на читателя. Докато не запарят сълзи от минало, което е записано нейде из гените ни. С кървави букви е писана историята ни, с такива трябва да бъде и описана. И Мирослав Пенков несъмнено се справя отлично. Загадка остава само доколко оценяващите разказа „На изток от Запада“ са разбрали болката на Носа, дали са почувствали отчаянието на зографа и дали знаят какво е племенното ти минало да те дърпа като воденичен камък за врата. Факт е, че са оценили разказа адекватно, дори и да са се осланяли само на писателските качества на автора и сборникът разкази ще бъде отпечатан в 11 държави. И макар трудно да се оценява…

Да опознаеш себе си, умирайки в Индия – "Шантарам" на Грегъри Дейвид Робъртс
Ревюта / 6 април, 2013

Книгата е далеч повече от автобиографията на един престъпник – тя е прелюдията към бъдещето, в което ще пазите едно кътче в себе си за любовта си към Индия, дори и никога да не я посетите. Грегъри Дейвид Робъртс разказва с много усет за един свят, който е толкова далечен от бита на средностатистическия жител на „цивилизования свят“, че чак звучи вълшебно нереален. Неслучайно наричат „Шантарам“ съвременните „1001 нощи“ – историята се просмуква директно във вените на читателя през мъгла от индийско опиянение и колорит, подправени с щипка любов. „Шантарам“ се забива в сърцето и започва да къса от него всичко излишно, правейки ви част от себе си, карайки ви да заживеете, дишате, кървите, обичате с героите й. Да мразите и умирате с тях. В книгата се преплитат неусетно магията на Индия, подправена с пикантността на гангстерския свят и купища малки истории, съдържащи в себе си фактология, политика и история. Тя отваря един нов свят за взаимовръзки между отделните събития по онова време. Истината е, че дори не подозираме какви съкровища се крият в чуждите истории, докато не спрем да ги изслушаме. Защото Индия е нещо далеч по-голямо от Тажд Махал и  бедността – Индия е толкова изтъкана от красота,…

Епично фентъзи в макро размер, "Килимените хора" на Тери Пратчет
Ревюта / 2 април, 2013

Не бързайте да грабвате томахавките, оксиморонът е верен. Пратчет е написал тази малка книжка на 17 години, после е претърпяла редакция от неговото по-зряло аз и е излязла на пазара. Книгата има големите си плюсове, но губи страшно заради малкия си размер. Реално погледнато историята си има всичко, от което се нуждае едно епично фентъзи – герой, надарен със специални усещания; един куп раси, сред които джуджета и такива със специфичен усет за времето; лоша раса, осланяща се на идеята, че слугува на по-висша сила с неясен произход; пророчица, облечена в бяло; че даже и бледо подобие на дракони. Има си всичко, па макар и в макро вариант. Първоначално подходих с думата „мини“, но няма как нещата да са мини, когато монета от едно британско пени е с приблизителният размер на планината Витоша, а захарен кристал минава за друетажна сграда. Килимът е един огромен свят, в който живеят думийци и мунрунги (така да се каже обикновените хора), дефтмени (джуджетата), моули (лошите), вортгорни (изолирани на билото на монетата) и уайти (сливащи минало и бъдеще в настояще). И когато мунрунгите тръгват към столичния град Уеър за преброяването на хората, случващо се веднъж на 10 години се оказва, че мирът не е чак…