След неживите идва ред на немъртвите в "Когато мъртвите се пробудят"
Ревюта / 26 март, 2013

На българската четяща аудитория Йон Айвиде Линдквист вече е познат с прекрасната си вампирска „Покани ме да вляза“, а сега смело настъпва с втора книга посветена на същества също толкова непринадлежащи на човешкия свят, но неизменно свързани с него – мъртвите. И ако приемем, че „Покани ме да вляза“ е писана с любов към живота, то „Когато мъртвите се пробудят“ е писана с разбиране към смъртта. Линдквист неизменно очарова със стила и красивите си сравнения, докато в същото време преравя най-мръсните кътчета на взаимоотношенията между хората, които имат себе си за близки. Не му е нужно да бъде многословен, за да разбие мита за човешката доброта към по-слабите. В няколко страници успява да събере красота и преклонение, жестокост и болка, смърт и прераждане. И докато неусетно очите ви тичат по редовете ще усетите как малко по малко се разнищва смъртта като понятие, неизбежност и личен катарзис, в който всеки е обречен да срещне  своя личен душегубец. Линдквист създава в романа си една напрегната атмосфера, изпълнена с неясност и очакване – именно това прави просто странната случка  с пробуждането на мъртвите толкова реално изживяване. Намира думи да обрисува случайния каприз на природата, показвайки ни отделните реакции на хората като обобщение на…

"Кратка история на самолета" или как да полетиш със Захари Карабашлиев
Ревюта / 22 март, 2013

Кой не знае Захари Карабашлиев, кой не е чувал за него? Сборниците сами по себе си са трудни за еднозначна оценка поради разнородното си съдържание, но все пак въпросът дали да прочетете „Кратка история на самолета“ за мен е риторичен. От раз препоръчвам „История с торта“, „Топлина на непознатата“, „Изпращане“, „Честита ко…“ Карабашлиев омайва с типичния си разбързано-описателен стил. Разказва историите като истински и от първо лице – кара те да се чудиш къде и по колко точно са истина, къде се е намесил талантът му на разказвач и къде се е спирал да помисли дали историята ще звучи правдоподобно. Автобиографичността е премерена и ненатрапчива, колкото и да се чуват обвинения в това. Няма кой знае какво да се каже за сборника с разкази, той трябва да се прочете. И почувства. Сборникът е събрал хрумвания, идеи и търсения на Карабашлиев, които биха могли да дадат началото на нещо в пъти по-голямо от кратък разказ. Но той е решил, че историите имат своя туптящ живот и така. И не е сгрешил. Разказите се поглъщат лесно, бързо и устремено. След някои спираш да четеш, преглъщаш и опитваш вкуса на въздуха, събираш се и продължаваш да четеш. В 100 страници е събрал нужди, копнежи,…

"Зора"-та на Октавия Бърлър като новата люлка на човечеството
Ревюта / 21 март, 2013

Може би вече знаете, че „Зора“ е част от поредицата „Галактики“ на издателство „Колибри“, която се очертава да бъде допълнена от още и още здрави фантастики и фентъзита. От излизането си „Зора“ бе сравнявана с „Прекрасен нов свят“. И сравнението с Хъксли е неминуемо, но аз съвсем не бих прибързала с паралелите. Докато Хъксли ни вкарва в антиутопия за възможното пагубно бъдеще на човечеството – разюздано, разклатено и разглезено, то Октавия Бътлър ни гмурва в свят, в който няма място именно за тези хора – където Земята е почти унищожена след ядрена зима и малцината оцелели имат шанса да дадат началото на нова цивилизация. Малко за историята – героинята Лилит Аяпо се пробужда, за да открие, че от познатата й планета е останал само споменът. Открива, че е спасена от извънземни, които планират да върнат човешкия род отново на Земята с част от своите хора, помагайки и на двете раси да оцелеят. Лилит знае, че безплатен обяд няма и скоро открива, че цената която хората трябва да платят е висока – да се кръстосат с оанкалите, давайки началото на нов вид. Ясно очертаният контраст между физиологията на извънземните и хората е само прелюдия към зеещата дупка между расите – между колективността на…