Пленителна и красива като смъртта, която носи – "Самира" на Боримир Дончев-Борей

17 април, 2013
Тръгнало е на поредици и това е. Ето, че идва ред на библиотека „Гравитация“ – поредицата за съвременна българска литература на издателство „Изток-Запад“ и първата книга от нея – „Самира“.

Дадох си време да прочета „Самира“ без да бързам и бавно и внимателно навлизах в света, в който Самира трябва да се ориентира мигновено и безгрешно. Преминах с нея през ада на тормоз и издевателства, целящи да прекършат всяка илюзия и да убият дори последните частици човещина в нея, правейки я безмилостен убиец.
Защото Самира е еничарка – тя е главатарката на таен елитен корпус, създаден да разбива чуждите армии отвътре – било то с помощта на красота и омайничество или с окървавен нож в ръка.

Самира е комплексен герой, комуто не е чуждо нищо човешко. И тя се движи напред бутана от желанието си за себедоказване, свобода, власт и не на последно място – любов. Не е наивна, за да мисли, че всичко зависи от нея, но не е и слаба, за да позволи на стоящите над нея да я използват като пионка. Преплитането на разказа за настоящето на героинята с тeзи за миналото й създават в читателя едно реално усещане за личността пред тях и причините да бъде такава.

Учудващо лесно се оказва да избягаш от действителността, потъвайки в прегръдките на „Самира“ и Боримир Дончев успешно е намерил начина да ви накара да харесате една убийца и да се влюбите в човек, когото иначе бихте презрели.

И, слава на Вселената, прекрасно е да се види най-сетне книга, в която сексът да не е табу! А начинът, по който Боримир Дончев описва страстните тела на прекрасните еничарки е способен да развълнува всеки, който не е безразличен към женската хубост. Те придават на смъртта очарователен ореол, изпълнявайки задачите си с перверзна жестокост.

Балансираното и обективно мислене на героите, които създава Боримир Дончев ме кара да търся жената-прототип зад образа на Самира. Той сам го е казал, а преди него и Дюма – Cherchez la femme! Търсете жената!
А самата Самира е доказателството, че превъзходството на мъжете не е нищо повече от илюзия.

Когато те повика миналото ти, няма накъде да бягаш. Коленете ти се гънат, а душата ти крещи. Там, където започва книгата, там и свършва – брат и сестра неразделно отделени – от годините, от обичаите и от смъртта на всички помежду им. Сякаш по този начин авторът иска да ни напомни, че колелото се върти и миналото винаги ни застига.

Нещо, което ме подразни на едно-две места бе как Дончев обяснява сбито част от миналото на Самира, което вече е описал. Намирам подобно обяснение за подходящо в следваща част на книгата, но не и когато го е разказал стотина страници преди това. Но това са бели кахъри.

Прекрасна е работата по бележките, запълващи празнотите в познанията на читателя за историята и езика, а корицата предава с един поглед на читателя красотата и тежестта в погледа на Самира.
„Самира“ е пример за добра българска литература, която трябва и заслужава да пробие.
За себе си знам, че чакам успеха на книгата и се надявам съвсем скоро да видим на пазара и продължението й.

Още при един от основните виновници за разширеното издание на книгата Христо Блажев.

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.