„Онова, което не ме убива“ и недовършеното отмъщение на Лисбет Саландер

7 декември, 2015

онова, което не ме убива

„Онова, което не ме убива“ продължава трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон по един убедителен начин. Давид Лагеркранс дава силна заявка за предстоящите (предполагаеми) части, в които Лисбет Саландер ще продължава да търси отмъщението, което ѝ се полага.

В „Онова, което не ме убива“ основните рамки са спазени – Кале Блумквист и „Милениум“ са на финансовия ръб и оцеляването на вестника е поставено под въпрос; лошите не са спирали да действат по един или друг начин; Лисбет се рови из най-потайните кътчета на интернет, ловувайки за останките от семейството си и тъмните му сделки.

В същността си „Онова, което не ме убива“ е каламбур от НСА, Шведските тайни служби, проект за ИИ и тайни, които извират отвсякъде. Естествено добавяме Блумквист, който обича да се рови навсякъде, и случайно се оказва на мястото на действието в подходящия момент, Лисбет, която ме спира да му спасява задника с широкия си спектър от умения и … сестра ѝ, която продължава да е нейният невидим враг.

Няма много какво да се каже за книгата. Че е хубава – хубава е; че продължава умелия разказ на Ларшон – прави го. Трябва да се отбележи, обаче, че образът на Лисбет продължава да се изгражда пред очите на читателя на ден по лъжичка – нaй-сетне nerd-овете имат потвърждение откъде идва прякорът ѝ Осата, а семейната ѝ история продължава да се плете.

Това, което ме притеснява е възможността дори Лагеркранс, който така добре се справя, да се увлече в продължението на историята и ненужно да разводни стегнатия сюжет.

Трилогия е добре, продължение е чудесно, може би още една книга ще ни се услади,

но не ми се иска „Милениум“ да продължава, докато умре безславно след поредното продължение. Искам да вярвам, че Давид Лагеркранс и Norstedts ще се спрат на време и феновете ще получат точно толкова продължения, колкото трябва.

Преводът на заглавието е от оригиналното „Det som inte dödar oss“, докато английският превод е „The girl in the spider’s web“- не по-малко удачно заглавие, предвид действието на книгата.

Това, което харесах в „Онова, което не ме убива“ бе, че Лисбет намери себеподобен в лицето на хлапето Аугуст и, ще не ще, се припозна до някаква степен с него. Също така, книгата е написана с доста разбиране по темата за аутизма – ако сте се интересували от темата по един или друг начин, ще видите, че дори образът на Аугуст е правдоподобен. А не прави ли именно това една книга хубава – да ѝ повярваш напълно?

Още за „Онова, което не ме убива“ в Аз чета.

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.